archaeology books

Posted By admin on 22.03.2011

Градището Острия връх край Овчеполци, Пазарджишко

Сергей Торбатов

В най-западната част на Горнотракийската низина, на около 15 км северно от Пазарджик, “в равнината плуват като продълговат остров четири звъновидни хълма” (Иречек 1974, 380) (обр. 1). Това са известните в географската литература Овчи хълмове (Коюн тепе) – крайна южна издънка на Същинска Средна гора (Батаклиев 1923, 9, 12; Цончев 1963, 8). Всъщност, хълмовете са пет на брой (обр. 2). Разположени са в права редица от северозапад на югоизток, като първите четири са свързани помежду си с високи тесни седловини и обр.уват компактен масив, а крайният югоизточен е малко по-отдалечен и по-нисък. Овчите хълмове са с еруптивен произход. Възникването им е плод на геотектоничната активност в района през епохата на терциера (Батаклиев 1923, 10).

На 1 км югозападно от с. Овчеполци се издига Острия връх (513,9 м) – среден по местоположение и втори по височина сред Овчите хълмове (обр. 3). Той рязко се откроява в масива по външния си вид. Представлява съвършено правилен вулканичен конус, овенчан с “шапка” от андезитен туф. На различни нива по склоновете на върха се наблюдават безформени струпвания от огромни скални отломъци. Импозантният и необичаен облик на Острия връх, както и несъмнените му достойнства за отбрана и водене на далечно кръгово наблюдение, са били по различен начин оценени и утилизирани от обитателите на района в миналото. Най-ранното писмено известие за наличието тук на следи от селищен живот датира още от третата четвърт на ХІХ в. В издаденото през 1870 г. във Виена “Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”, Стефан Захариев съобщава за развалини на това място от крепост, известна в локалната топонимия под името Гюргюво кале. Според местна легенда, защитниците на крепостта дали силен отпор на турското завоевание, а техният предводител – войводата Георги, геройски загинал в битка с нашествениците (Захариев 1870, 75, 78). Неизвестно дали само по позоваване на С. Захариев, или и въз основа на собствена информация, “едно голямо градище на в. Коюнтепе (Овчехълм) при с. Ферезли [сега Овчеполци]” е отбелязано 15 години по-късно и от братята Владимир и Карел Шкорпил в изготвения от тях списък на известните към това време стари укрепени обекти в Средна гора между реките Тополница и Стряма (Шкорпил, Шкорпил 1885, 55 № 72). Според Константин Иречек, същото “пространно градище” се явява първа следа от юг към север, маркираща трасето на стар път, който “вървял право от Етрополския балкан през Панагюрско в Тракийската равнина, към могилите Коюнтепе” (Иречек 1974, 398). Фактът за съществуването на развалини от “твърдина” на запад от Овчеполци е отново потвърден в краеведското изследване на Петър Карапетров за Панагюрския край. Тук са приведени и все още битуващи сред околното население легендарни сведения за нейното превземане от турците, които отчасти се различават от тези, разказани в съчинението на С. Захариев (Карапетров 1893, 129). Наред с известното вече наименование Гюргево [Гюргюво] кале, Иван Батаклиев посочва и друг вариант на топонима, съдържащ своеобр.на оценка за мащабите на селищната форма – Гюргев град (Батаклиев 1923, 36). Кратките бележки на Павел Делирадев за миналото и забележителностите в землището на Овчеполци не съдържат нова информация  (Делирадев, 204, 230).

Въпреки честото му споменаване, градището край Овчеполци остава енигма за специалистите чак до 1963 г., когато Димитър Цончев за пръв път публикува описание на регистрираните там археологически структури, придружено с окомерна скица на обекта (Цончев 1963, 63-65) (обр. 4). Според него, останките принадлежат на средновековна крепост, изградена във времето на Първото българско царство и разрушена няколко века по-късно. Крепостта е с почти кръгла форма и площ около 10 дка и заема най-горната част от конуса на Острия връх, наричан още Поличките, а по-рядко Калето. Защитена е била с околовръстна стена, удвоена по протежение на ¾ от периметъра. Зидът е единичен само от южната страна[1]. Разстоянието между външната и вътрешната отбранителна линия е от 10 до 15 м. Крепостните зидове са дебели 2,10-2,30 м. Градежът е от обикновени ломени камъни, между които има части от тухли и керемиди, споени с бял хоросан. Отвътре зидовете са били укрепени с мрежа от напречни и надлъжни дървени греди (сантрачна система). Надлъжните греди са били положени на около 0,30-0,40 м навътре от външното и вътрешното лице на зида. Запазени са само леглата им, чиято височина варира от 0,12 до 0,22 м, при широчина от 0,13 до 0,20 м. Крепостните стени са разрушени до съвременното ниво на терена. Техните руини задържат пръстта от свличане по склона, като образуват добре оформени хоризонтални тераси с различна широчина от север, североизток и изток (“полички”, откъдето идва и вариантното име на крепостта). Предположително е установено местоположението на два входа по трасето на външната крепостна стена – единият в северозападната, а другият в югоизточната й част. Състоянието на останките не е позволило определяне на тяхната широчина, но изрично се споменава, че зидът около тия входове е изграден с червен хоросан. Между двата крепостни зида в северната част на крепостта Д. Цончев отбелязва един напречен зид, който според него е бил предназначен да спира неприятеля, когато е успявал да проникне през северо­западния вход. Кули, четири на брой, са регистрирани само по външната крепостна стена. Техните зидове са дебели от 1,20 до 1,30 м, а вътрешният им диаметър е 3,40 м (обр. 5).

Тук-там във вътрешността на крепостта са се забелязвали останки от сгради. Такива имало и на самия връх. Подробно е описан добре запазен резервоар за вода, който и днес личи на терена (обр. 6). Разположен е на 15 м северно от южния крепостен зид и представлява правоъгълна постройка с дължина 3,40 м, широчина 4,20 м и дълбочина над 2 м (дъното е засипано с пръст и строителен трошляк). Зидовете на съоръжението са с де­белина 1,10 м. Градени са от ломени камъни, споени с твърд червен хоросан. По външното и вътрешното им лице се виждат тухлени пояси, състоящи се от 4,5 и 6 реда тухли, които не преминават през цялата дебелина на зида. Тухлите са с размери 0,32 х 0,32 х 0,04 м, а фуги­те между тях са почти два пъти по-широки от дебелината им.

Съобщава се и за разнообразни находки от територията на обекта, включващи фрагментирана строителна и битова керамика, железни върхове на стрели, монета на Йоан Цимисхи, както и мраморна оброчна плочка с изображение на Тракийския конник[2]. През 1966 г. градището край Овчеполци е обявено за паметник на културата от местно значение, квалифициран като “средновековна крепост” (Държавен вестник, бр. 58 от 1966 г.).

Теренните констатации на Д. Цончев за дълго време остават меродавни в научната книжнина, а, както ще стане ясно от текста по-долу, някои от тях продължават да са актуални и сега. Предложената от него хронологическа интерпретация на обекта обаче не се приема еднозначно от по-късните изследвачи. Така например, макар и без да изтъква сериозни аргументи, а само въз основа на формален архитектурен анализ, Димитър Овчаров разглежда външния укрепен пояс като пример за класическа протейхизма и поставя крепостта сред паметниците на ранновизантийското фортификационно строителство в българските земи (Овчаров 1982, 53, 55). Позовавайки се на лични наблюдения и на датировката на значителна част от намирания на терена масов подемен археологически материал, Петер Соустал също се изказва в подкрепа на тезата за ранновизантийския произход на крепостта край Овчеполци (Soustal 1991, 383).

През 2005 г. стана възможно формулираните дотогава мнения и констатации да бъдат подложени за пръв път на проверка чрез методите на полевата археология. В самото начало на годината, без съобразяване със задължителната в подобни случаи процедура, върху Острия връх беше монтиран комуникационен ретранслатор. Извършеният впоследствие оглед от специалисти от РИМ – Пазарджик установи, че за осигуряване на достъп до върха за транспортиране на съоръжението предварително е бил прокаран с тежка земекопна техника черен път с широчина до 4 м, при което на няколко места са били разрушени зидове на постройки (включително и част от крепостната стена) и е бил изгребан културен пласт с дебелина от 0,20 до 0,90 м. Особено големи са пораженията в най-горната част на върха, където археологическата субстанция е практически напълно унищожена при оформянето на широка хоризонтална площадка от южната и югоизточната страна, на около 6,50 м от най-високата точка. От изброените тук зидове на изготвения от Д. Цончев план не е останала и следа. Към края на 2005 г. възникна необходимост от дооборудване на вече инсталираното ретранслационно съоръжение с подземен захранващ електрически кабел. Внесеното за съгласуване в НИПК проектно трасе беше коригирано, с оглед свеждане до минимум неизбежните нови разрушения в чертите на археологическия обект. Специално свиканата за целта междуведомствена комисия предписа извършване на спасително археологическо проучване по трасето и в ширината на изкопа за кабел на територията на декларирания паметник на културата, т. е. в участъка от площадката под върха до крепостните стени в посока северозапад, и постоянно археологическо наблюдение на изкопните работи в останалата част от трасето (обща дължина около 1500 м).

Проучването беше осъшествено за четири работни дни през първата десетдневка на декември 2005 г.[3]⁰ север-северозапад. По цялото му протежение на дълбочина от 0,20 до 0,50 м от повърхността се достигна до скална почва. На 31 м северозападно от началната точка беше регистриран еднолицев подпорен зид, изграден от споени с бял хоросан ломени камъни и пристроен към нисък скален венец. Въпреки предварителните очаквания, базиращи се на съставения от Д. Цончев план, изкопът премина през напълно обезличените останки от субструкцията на само една (!) крепостна стена, която е била пресечена при прокарването на черния път към върха. Останки от тази стена добре личаха в шкарпа на пътя североизточно от канала. Тя е с дебелина 2,08-2,10 м и носи характерните белези на късноантичното фортификационно строителство. Градена е по метода opus implectum, като лицата са от по-големи полуобработени камъни. Хоросанът е бял, с примес на дребни парчета счукана строителна керамика. (Торбатов 2006а, 264-265). Изкопът в чертите на обекта, условно означен Сондаж А, беше с дължина 65 м и широчина 0,40 м (обр. 7). Той започваше от ретранслационното съоръжение и се спускаше в права линия по склона на възвишението в посока 41

Поради големия наклон и плитко разположената скала, които не позволяват задържането на почвен пласт, никъде по протежение на изкопа не беше установена отчетлива стратиграфия. Събраният археологически материал датира от различни исторически епохи – късна желязна, римска, късноантична и средновековна (най-общо Х-ХІІ в.).

Конфигурацията на терена и почвените особености (стръмен склон и плитко разположена твърда материкова скала) предопределиха извършване чрез ръчен способ на изкопните работи по трасето на канала на протежение от около още 200 м извън границите на археологическия обект. В това своеобразно продължение на Сондаж А (А’) беше установено, че както през късната античност, така и през средновековието, зоната на обитаване се е простирала и по склона на северозапад в територията extra muros. Тук, на около 100 м от крепостната стена и непосредствено западно от последната, най-ниско разположена група канари, беше открито компактно струпване от късноантична покривна керамика на дълбочина 0,30-0,40 м, почти директно върху скалната основа. От това място произхожда и ограничено количество битова керамика от същия период. Под струпването от покривна керамика и върху скалата имаше тънък пласт от пепел и парчета желязна шлака. По всяка вероятност става дума за останки от постройка, в която е функционирала железарска работилница.

След приключване на изкопните работи беше предприет оглед на укрепената територия на върха на възвишението. Установена беше отчетлива разлика в техниката на градеж на вътрешната и външната укрепени линии. Външният зид е със сходна дебелина на вече описания (2,05-2,10 м), но градежът му е в opus incertum и много по-груб, като наред с камъните при оформянето на лицата безразборно са включени различни по големина късове строителна керамика (тухли и керемиди), а използваният за спойка хоросан е бял и ронлив и съдържа едър пясък. При означената на плана на Д. Цончев югоизточна ъглова кула ясно личи конструктивна фуга между вътрешната и външната крепостна стена. Всичко това свидетелства, че те принадлежат не само към различни строителни периоди, но вероятно и към различни исторически епохи..

На самия връх, в северна посока, непосредствено под “шапката” от валуни, бяха констатирани отчетливи следи от изкуствени изсичания в скалата – идеално огладени вертикални плоскости, прецизно оформени ъгли, жлебове (обр. 8). Тяхното предназначение и хронология са неясни.

Обходен беше и съседният хълм в югоизточна посока от Острия връх. Върху малка тераса на източния му склон беше регистриран пресен иманярски изкоп с дълбочина до 0,50 м (до скална основа), в който се наблюдаваха множество фрагменти от късноантична покривна керамика.

Осъщественото в края на 2005 г. спасително археологическо проучване в чертите и извън укрепената територия на градището край Овчеполци предостави важни данни за изясняване общата хронология на обекта, но същевременно повдигна редица въпроси относно неговата функционална същност и пространствено развитие през различните констатирани исторически периоди. С цел да се намери задоволителен отговор на поне част от тях, през месец май 2006 г. беше предприето ново теренно проучване, което имаше сондажен характер[4] (Торбатов 2007, 390-392). Скромният размер на осигуреното финансиране позволи последователното залагане в рамките на 17 работни дни на три сондажа в различни части на укрепената територия. Предвид голямата денивелация на терена и липсата на директна видимост, за точно отчитане на резултатите беше създадена система от геодезически работни точки, привързани към единен за обекта централен репер (ЦР) с надморска височина 507,765 м (по Балтийската височинна система).

Сондаж Б беше ситуиран в източната част на вътрешния укрепен пояс (според плана на Д. Цончев), напречно и непосредствено навътре от крепостната стена. Следи от самата стена не личаха на повърхността, но външният ръб на оформилата се след нейното разрушаване тераса ясно очертаваше нейното някогашно трасе. Сондажът имаше размери 10 х 3 м и ориентация запад-изток, с 22⁰ отклонение на югоизток. Теренът в неговите черти беше с денивелация 1,72 м от запад към изток и включваше  едно голямо хлътване в централната южна част. С изключение на югозападния ъгъл, културните напластявания бяха изчерпани до материкова скала (обр. 9). Установени бяха три фази на обитаване – една късноантична и две средновековни (обр. 10). Въпреки наличието на много находки от ІV-VІ в., ясно изразен пласт от късноантичната епоха не беше установен, тъй като при жилищното строителство след новото заселване на терена през средновековието той е бил почти навсякъде изгребан до скала. Към тази фаза на обитаване със сигурност се отнасят откритите в източната част на Сондаж Б останки от крепостна стена и конструктивно свързана с нея четириъгълна (?) кула, издаваща се под прав ъгъл пред фронта на отбранителната линия (обр. 11). Те са запазени само в субструкция, състояща се от различни по големина ломени камъни, споени с глина. Субструкцията на крепостния зид е подграждала на това място скален венец. Оригиналната дебелина на зида не можа да се установи, тъй като той, както и свързаната с него кула, са били демонтирани през средновековието до нивото на скалния венец. Пластът от разложен хоросан, покриващ деструкциите на късноантичните укрепителни съоръжения, показва, че надземните им части, а може би и горната част от тяхната субструкция, са били градени с хоросанова спойка.

Според придобития археологически материал, средновековното обитаване на терена, попадащ в границите на Сондаж Б, следва да се отнесе към периода от втората половина на Х до към края на ХІ/началото на ХІІ в. Регистрирани са два жилищни хоризонта, отчетливо маркирани от разположени на различни нива отоплителни съоръжения (общо три огнища и останки от една пещ). Заселването на хълма през средновековието по всяка вероятност се е дължало на все още добре запазените и гарантиращи относителна сигурност късноантични укрепителни съоръжения. Във всеки случай, първите средновековни заселници са се установили именно в чертите на късноантичната защитена територия. Завареният културен пласт е бил изгребан на места до скална основа, като неравностите в нея са били запълнени с трамбована пръст, дребни камъни и преизползвани фрагменти от строителна керамика. Втората фаза на средновековно обитаване е била предшествана от планомерен демонтаж на запазената дотогава суперструкция на късноантичните укрепителни съоръжения в този сектор. Върху тяхната субструкция е била изградена полувкопана жилищна постройка, на която принадлежат останките от разкрития в източната половина на сондажа еднолицев облицовъчен зид с издаваща се навън от него пещ (обр. 12). Западно от това жилище е било оформено ново ходово ниво, издигнато с 0,20-0,30 м спрямо предходното. Там беше разчистено огнище, оградено с опушени ломени камъни,.край което имаше компактно струпване от средновековна битова керамика и много животински кости.

Сондаж В беше заложен на северозападния склон на хълма, успоредно и на около 2 м североизточно от Сондаж А от 2005 г., там, където при прокарването на черния път към върха е била частично разрушена крепостната стена. Сондажът имаше дължина 7,50 м и широчина 2 м и беше разположен напречно, от вътрешната страна на зида (обр. 13).

В стратиграфски план, и тук бяха регистрирани познатите вече от Сондаж Б три фази на обитаване, най-ранната от тях се отнася към късната античност и е свързана с първоначалното укрепяване на хълма и изграждане на вътрешната инфраструктура в защитената територия (обр. 14). Напречно на крепостния зид беше разкрита североизточната страница на вход с оформен от външната страна масивен пиластър. Пиластърът стеснява прохода с 0,50 м. Изграден е в конструктивна връзка с крепостната стена и е бил предназначен да прикрива оста на въртяща се врата. От вътрешната му страна е иззидан праг, широк около 0,50 м. В по-горната част от градежа на пиластъра и страницата на входа е бил приложен четириредов тухлен пояс (обр. 15).

Широчината на входа не беше установена, тъй като тук е положен подземен електрически кабел с високо напрежение. В един по-късен период входът е бил преправен с градеж от камъни, бял ронлив хоросан и парчета от тухли, който възсяда останките от разрушения по това време пиластър. Строителната техника и видът на използваните материали дава основание да се твърди, че въпросното преустройство се отнася към средновековието, като чрез него входът е бил елиминиран (обр. 16).

От вътрешната страна на входа, точно в линия със североизточната му страница, беше разкрито лице на структура, изградена в конструктивна връзка с крепостната стена (обр. 17). Тя има вид на платформа и се състои от разделени с неравномерен хоризонтален банкет суб- и суперструкция, всяка от които с височина по 0,40 м. Дължината й е 2,10 м, а широчината й беше проследена на 0,80 м. Върху платформата бяха разчистени останки от тухлен градеж, от който е запазен само най-долният ред, в три редици от лицето на крепостния зид навътре. Тухлите са квадратни, със страна 0,30 м и дебелина 0,035 м. Набраздени са с диагонално разположени пръстни линии. Върху тях има пласт от хоросан с дебелина 0,05 м, над който личат отпечатъците на тухлите от горния ред. Цялостният план и размери на съоръжението, към което принадлежи описаната структура, не бяха установени. То обаче несъмнено е било свързано с повишаване ефективността на отбраната на разположения тук вход. По всяка вероятност става дума за пропугнакулум, над който не е изключено да се е развивала и малка вътрешна надвратна кула. Непосредствено югоизточно от пропугнакулума, между него и разкрилия се в югоизточния край на сондажа наклонен скален венец, беше разчистена част от павирано улично трасе с широчина около 3 м. Улицата е следвала на североизток посоката на крепостната стена. Паважът е с дебелина до 0,30 м и представлява трамбован пласт от дребни ломени камъни и чакъл, положени върху покриваща материковата скала стерилна пръст с черен цвят. Над паважа беше регистриран пепелив пласт с дебелина от 0,12 до 0,20 м, съдържащ материали само от късната античност.

През втората фаза на средновековното обитаване тухлената суперструкция на пропугнакулума е била напълно демонтирана, а съществувалият тук по-рано вход е бил зазидан. С оформилото се ново ходово ниво са свързани разчистените върху скалата в югоизточния край на сондажа останки от най-долната част на два неголеми долиума, които са били укрепени при поставянето им с пласт бял хоросан (обр. 18).

За да се доизяснят особеностите на фортификационното строителство в тази част на градището, на 2,60 м североизточно от разкритата в Сондаж В източна страница на входа беше заложен нов Сондаж Г с дължина 3,15 м и широчина 0,80 м (обр. 13). Той беше разположен от външната страна и по протежение на крепостния зид, който на това място се оказа запазен на височина до 1,80 м (обр. 19). Положен е директно върху материковата скала, която по времето на строежа е лежала тук едва на около 0,20 м от тогавашната повърхност. Поради тази причина градежът е хомогенен, без обособени суб- и суперструкция. Както вече беше отбелязано, оригиналната дебелина на крепостната стена е 2,08-2,10 м. Градена е по метода opus implectum, с предварително оформяне на лица и запълване на простраството между тях с блокаж. За спойка е използван твърд бял хоросан с примес на фракция от строителна керамика. Външното лице е оформено със средноголеми и големи едностранно обработени камъни, полагани със стремеж към що-годе спазване на редова зидария (обр. 20). Фугите са допълнително обмазани с хоросан от същия вид. Подобен, но от по-дребни камъни, е градежът и на вътрешното лице. Приложената техника би могла да се определи като “облагороден” opus incertum.

По трасето на зида ясно личи по-късна поправка, при която са използвани дребни ломени камъни и ронлив бял хоросан без тухлен примес. Поправката е целяла възстановяване на разрушен участък от крепостната стена, като новооформеното външно лице на зида е “хлътнало” с 0,10 до 0,20 м спрямо първоначалната вертикална плоскост. Структурата на градежа и вида на използвания хоросан са идентични на тези, регистрирани както при зазиждането на входа, така и по цялото протежение на външната крепостна стена. Очевидно преустройството трябва да бъде отнесено към епохата на средновековието.

На около 5 м източно от сондажа и приблизително на 7 м от външното лице на крепостния зид бяха регистрирани при оглед на терена незначителни останки от субструкцията на друг зид. Той се проследява на дължина около 5 м. Бил е успореден на крепостната стена и по градеж е напълно идентичен на нея. На югозапад и североизток няма никакви податки за продължение на въпросния зид. Вероятно именно тези останки са дали на времето основание на Д. Цончев да предположи наличието на двоен крепостен зид и от северозападната страна на градището. В случая обаче очевидно не става дума за протейхизма, а по всяка вероятност за останки от челната страна на разрушена четириъгълна кула на късноантичната крепост, подобна на регистрираната в Сондаж Б и демонтирана при преустройството на този сектор от крепостната стена през средновековието

В хода на проучванията на градището край Овчеполци през 2005-2006 г. беше придобит разнообр.ен археологически материал с различна хронологическа атрибуция.

Керамика. Керамичният материал съставлява най-многочислената група находки. Той обаче е в силно фрагментиран вид, което не позволява възстановяване на цели форми. Около ⅔ от поддаващите се на повече или по-малко сигурна идентификация фрагменти се отнасят към средновековието. По технологични белези, форма и украса, огромното мнозинство от тях произхождат от съдове, притежаващи характеристиките на керамичния комплекс в българските земи през периода ХІ-ХІІ в. (Борисов 2005, 86-93). Преобладава обикновената кухненска и трапезна керамика с врязана и много по-рядко излъскана украса. При някои от съдовете за съхраняване на продукти (делви) се наблюдава познатото от други места редуване на изпъстрени с врязана украса хоризонтални пояси и релефни ленти с ямички (Чангова 1992, 114-115). Макар сравнително немногобройни, засвидетелствани са и обр.ци трапезна керамика, илюстриращи други характерни за периода декоративни техники – покритие със златиста или червена ангоба, рисувана с червена боя украса, нанесени с четка петна зеленикава глеч, цялостна безцветна или зеленикава глазура. Специално трябва да се отбележи обаче, че сред придобития и анализиран материал няма нито един фрагмент сграфито керамика, а и за подобни находки от територията на градището засега няма никакви сведения.

Фрагментите, носещи белезите на керамичното производство от предходния средновековен период (ІХ-Х в.), са значително по-малко. Те произхождат предимно от гърнета с врязана украса. Към тази хронологическа група най-вероятно следва да се отнесат и намерените четири дъна с релефни знаци (обр. 21).

Късноантичната керамика чувствително отстъпва на средновековната по количество. Отчасти това се дължи на вече отбялязаните геоморфоложки особености (голяма денивелация, тънък почвен пласт и плитко разположена скала) и на интенцивното обитаване на същите терени през следващия исторически период. От друга страна, самата специфика на разкритите в сондажите структури от късната античност (елементи на отбранителната система и комуникационна линия) не предполага депониране на тези места на изобилен битов материал в нормални условия. В изследвания комплекс прави впечатление незначителния процент на трапезната керамика, както и твърде осезателното присъствие на съдове за съхраняване на продукти (големи дебелостенни гърнета и долиуми с различни размери).

Въпреки липсата на адекватен контекст, на територията на обекта бяха намерени няколко керамични фрагмента, които свидетелстват за човешко присъствие по тези места и в по-ранни времена. Всички те произхождат от Сондаж А, от най-горната част на северозападния склон на хълма. Три от тях са от груби, формувани на ръка дебелостенни гърнета с релефна шнуровидна украса, датиращи от късната желязна епоха. Други два фрагмента са от керамични съдове, изработени от фино пречистена глина и покрити с червен лак, които несъмнено се отнасят към римската епоха. С идентична фактура и датировка е и един прешлен за вретено, намерен пак тук.

Накити. Макар в повечето случаи запазени само във фрагментарен вид, от обекта произхождат немалко накити и аксесоари за облекло.

Със сигурна късноантична датировка са една фибула и три фрагмента от токи. Фибулата е бронзова, с обърнато назад краче и с кукичка над пружината (Хараламбиева 1992, 133, тип Х; Хараламбиева 1994, 39, тип ХVІ; Генчева 2004, 56, тип 20а) (обр. 22). Въпреки предлаганата от някои автори по-широка хронологическа рамка, този тип е характерен за VІ в., като употребата му, с редки изключения, се ограничава до края на века (Генчева 2004, 57). И трите токи са отлети от бронз, с ажурна украса. Представени са два варианта на добре известния тип Сучидава – с изрязан кръст на плочките (Teodor 1991, 118, tipul І, 1, b) и най-вероятно със стилизирано масковидно изображение. Най-общата датировка на токите от този вид е във втората половина на VІ в. и първите десетилетия на VІІ в. (Хараламбиева 1993, 37).

Средновековните накити се състоят почти изключително от стъклени и метални гривни[5]. Стъклените са едноцветни, изработени от паста в различни нюанси на синия цвят. Представени са два основни типа – с кръгло сечение (Дончева-Петкова 2005, 100, тип І вариант А; Йотов, Атанасов 1998, 117, тип 1) и спираловидно усукани (Дончева-Петкова 2005, 102, тип ІІ; Йотов, Атанасов 1998, 117, тип 3). И едните, и другите се срещат в широк географски ареал на Балканите през периода Х-ХІІ, дори и ХІІІ в., но се считат за особено характерни за ХІ в. (Дончева-Петкова 2005, 102). Металните гривни са предимно от бронз, лети, с врязана геометрична украса. Представени са различни типове и варианти – ІІ.1, ІІ.2, ІІ.4, ІІІ и VІ.1 по класификацията на В. Григоров (Григоров 2007, 68-70, 72-73); І, ІІ и ХІ  по класификацията на Л. Дончева-Петкова (Дончева-Петкова 2005, 108, 112). Разпространението на всички тях е засвидетелствано в периода от края на Х до ХІІ, а за тип ІІІ по Григоров (ХІ по Дончева-Петкова) – и през ХІІІ в. Намерени са и два фрагмента от гривни, изработени от тънка медна пластина, с апликирана филигранна украса и повърхностно посребряване. Единствената средновековна ремъчна апликация е от бронз с позлата. Състои се от кухо цилиндрично тяло с вградено в него парче тъмносиня стъклена паста и нит за закрепване, върху който е запазена безформена шайба.

Въоръжение. Откритите предмети на военния бит не са многобройни. Към тази група спадат четири върха на стрели и противокавалерийски шип, всичките от желязо.

Само един от върховете може да се свърже с късноантичния период на обекта. Дължината му е 3,75 см, а формата му е бипирамидална, с четириъгълно сечение, като едната от съставните части е приблизително два пъти по-дълга от другата. Подобни върхове са открити при разкопките на принципията на кастела Состра в Долна Мизия край с. Ломец, Троянско), в пластове от ІV в.[6]

Останалите върхове на стрели датират от средновековието и принадлежат към различни класификационни групи, типове и варианти: група І, тип 3, вариант В (двустенни, триъгълни, с извити навътре рамене); група ІІ, тип 1, вариант В (многостенни, тристенни, с вдлъбнати страни); и група ІІ, тип 2, вариант А (многостенни, четиристенни, с шип) (Йотов 2004, 27-29). Използването им е засвидетелствано от VІІІ-Х до ХІ в. и насетне (обр. 23 1-3). Противокавалерийският шип е кован и се състои от четири рамена, завършващи с триъгълни остриета (обр. 23 4). Рамената са разположени под еднакви ъгли в триизмерното пространство, така че при всяко положение на предмета едно от остриетата му сочи право нагоре. Подобни находки са известни от Перник и от други средновековни селища в българските земи (Чангова 1992, 179).

Други находки. От обекта произхождат различни железни предмети, които в повечето случаи са силно корозирали и деформирани – стилус, игла, множество скрепителни елементи (гвоздеи, скоби, клинове). Намерен е само един фрагмент от стъклен съд (устие от тънкостенна чаша с удебелен устиен ръб, вероятно от ранновизантийския период). От особен интерес са две безконтекстни находки от римския период. Едната от тях е от Сондаж А и представлява фрагмент от рамка на оброчна плочка, изработена от бял дребнозърнест мрамор. Другата е намерена в продължението на Сондаж А по северозападния склон на хълма, на около 110 м навън от крепостната стена. Отново става дума за фрагмент от оброчна плочка от бял дребнозърнест мрамор (обр. 24). Запазена е долната средна част, с рамка и вдлъбнато изобр.ително поле (дължина 11,5 см, височина 8,5 см, дебелина 3,9 см). Задната страна на плочката не е обработена. Рамката е с широчина 2,7 см, откъдето започва скосяване към изобр.ителното поле, чиято максимална дълбочина спрямо плоскостта на рамката е 0,84 см. Запазена е долната част от изображението, представящо Асклепий в дълъг хитон, облегнат на тояга, около която е увита змия.

Монети. До началото на археологическите разкопки от градището беше известна само една “медна монета от Иван Цимисхи (969-976)” (Цончев 1963, 64). Очевидно става дума за анонимен фолис клас А₁. В процеса на проучванията бяха намерени още 39 монети: 1 в Сондаж А и 1 в неговото продължение (А’); 19 в Сондаж Б; 6 в Сондаж В; 4 по западния склон; 6 по северния склон, вън и в непосредствена близост от трасето на късноантичната крепостна стена; 1 по югоизточния склон; 1 по източния склон, вън от укрепената територия.

От Сондаж Б произхожда една зле запазена бронзова монета от дребен номинал (13/14 мм; 1,60 г) с вероятна датировка в елинистическата епоха. Надписите са напълно изличени. Неясно е и изображението върху реверса. Върху аверса добре личи обърната надясно мъжка глава с буйна коса и брада.

От римската епоха датират 2 екземпляра, открити също без контекст в Сондаж Б. И двата принадлежат към бронзово монетосечене на Деултум. Монетите са горели. Едната от тях, чийто реверс е съвсем обезличен, е от малък номинал (17/19 мм; 3,20 г), отсечен от името на император Максимин І. Другата монета е от голям номинал (22,5/23 мм; 7,10 г) и се отнася към продукцията на ателието в годините на управлението на Гордиан ІІІ (Драганов 2006, № 1305-1311).

Късноримското монетосечене от ІV-V в. е представено с 15 екземпляра от най-дребните медни номинали. Поради лоша запазеност, повечето от тях не подлежат на точно определяне (Таблица 1). Най-ранните датират от периода 330-335 г., но носят белезите на продължително участие в паричното обръщение. Значително преобладават емисиите от втората половина на ІV и началото на V в. Следва да се отбележи, че монети от настоящата хронологическа група се намират както в проучените части от укрепената територия, така и в зоната extra muros по северния и западния склон на хълма, но не на голямо отдалечение от крепостните стени.

На следреформеното монетосечене от ранновизантийския период принадлежат 6 екземпляра от придобития нумизматичен материал (Таблица 2). Всички те са медни, от различен номинал. Три от тях са от управлението на император Юстиниан І, 2 – от това на Юстин ІІ, а една е с неясна датировка в рамките на VІ в. Най-късната монета, явяваща се terminus post quem за обитаването на градището през късната античност, е била отсечена в Тесалоника през 574/575 г.

Останалите 15 екземпляра се отнасят към византийското средновековно монетосечене от втората половина на Х до края на ХІ/началото на ХІІ в. (Таблица 3). Още една монета (анонимен фолис клас D) е била намерена в началото на 2006 г. от жител на Овчеполци по северозападния склон на хълма, вън от укрепената територия и непосредствено край трасето на изкопа за кабел. Като се има предвид и съобщения от Д. Цончев екземпляр, представена е почти цялата гама на византийското медно анонимно монетосечене от втората половина на Х и ХІ в., с изключение на класове I, K, L и M. Подобна картина свидетелства за редовно постъпление на парична маса и се среща само в по-значителните военно-административни и стопански центрове от тази епоха в българските земи. Най-късната известна засега монета от градището[7] е от меден номинал, принадлежащ на следреформеното монетосечене на император Алексий І Комнин от периода 1092-1118 г.

Сфрагистични паметници. В хода на разкопките в Сондаж Б бяха намерени два паметника на средновековната византийска сфрагистика. Единият от тях е неизползвано ядро за печат с диаметър 15,3/17 мм и дебелина 0,35 см (обр. 25 1-2), а другият – оловен печат с диаметър 14,6/17,4 мм и същата дебелина (обр. 25 3-4). От двете страни на печата личат недобре запазени четириредови надписи, поместени в зрънчести кръгове:

Л.           + . . ^…

R A C П .

Θ Ο Ι Κ Ε

ω Ν

Оп.          +

.  .  О І

К Ε Λ Α

Δ ω С

Датировката на печата е най-общо във втората половина на ХІ в. Той е скрепвал писмо, изпратено до някого от обитателите на крепостта от византийски сановник с ранг императорски протоспатарий, който е бил доверено лице (ïkêåsïò)[8] на иконома (ïkêïíüìïò) на тема Елада. Името на сановника не е запазено, но според броя на липсващите букви (2, може би 3) то ще да е било Йоан или Константин. Това е едиственият известен досега сфрагистичен паметник, в който се споменава високопоставената финансова длъжност “иконом на тема Елада”, иначе известна от писмените извори[9].

*          *          *

Проучванията на градището край Овчеполци през 2005 и 2006 г. имаха твърде ограничен обхват. При все това, осъществените в хода на разкопките теренни наблюдения и стратиграфски констатации, в съчетание с придобития подемен археологически материал, дават основание за формулиране на достатъчно ясни изводи и заключения, които задоволително изясняват историческото развитие и същностната характеристика на обекта през различните епохи.

Най-ранните материали от градището край Овчеполци датират от късната желязна епоха. Те са съвсем малобройни и не могат да се отнесат към обособен жилищен хоризонт, който е бил разрушен при нивелационни работи, свързани с по-късното обитаване на терена. Тези материали обаче несъмнено свидетелстват за епизодично човешко присъствие на това място през втората половина на І хил. пр. Хр. Всички находки произхождат от най-горната част на Острия връх, овенчана с оголени вулканични скали. Както вече беше споменато, в тези скали, от северната страна на върха, добре личат множество изкуствени изсичания с неясна датировка. За повечето от тях с основание следва да се допусне, че са с конструктивно предназначение и представляват останки от помещения, изградени покрай скалния венец и частично всечени в него. За други обаче, като например един дълъг и широк хоризонтален улей с успоредна нему тънка врязана линия, издълбани в силно наклонена скала, не може да се намери никакво подходящо утилитарно обяснение (обр. 26). За сметка на това, подобни структури са добре познати от множество места в пределите на Древна Тракия и съставляват неотменима част от инфраструктурата на тракийските скални светилища от късната бронзова епоха насетне, както и на техните по-далечни предходници от късния халколит[10]. Вулканичният конус на Острия връх напълно удовлетворява условията, считани от съвременните изследвачи като задължителни при избора в древността на дадено място за изграждането там на скално светилище: изолирано положение и труден достъп; върхове, попадащи в центъра на обширни кръгове, обр.увани от по-далечни планински вериги и хребети; отлична видимост към всички страни на света; наличие на оголени скали; необичайни природни дадености; наличие на естествени водоизточници, обикновено в основата на кулминацията на върховете (Domaradzki 1993, 70; Радунчева 2002, 75-76; Домарадски 2002, 59; Гоцев 2003, 23; Костова 2006, 15-16). С. Захариев, първият осведомител за старините край Овчеполци, говори за наличието в долината между Острия връх и съседния нему по-нисък връх на запад на “извор, при който се намира един изкусно изработен мраморен глобус (кълбо) до 100 оки тежък и от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти”. В непосредствена близост се намирала гора, в която растяла самодивската билка росен. Там всяка година през русалийската седмица се събирали много болни, които лежали по една нощ в росена в търсене на изцеление (Захариев 1870, 78). За странния паметник край извора не се споменава нищо в по-късните съобщения – той вероятно е бил унищожен още в годините на турското робство. Както П. Карапетров, така и И. Батаклиев обаче потвърждават сведенията на С. Захариев за устойчивостта сред околното население на древните езически вярвания и ритуали, свързани с това място (Карапетров 1893, 129; Батаклиев 1923, 36). Въз основа именно на тази информация, К. Иречек допуска, че Коюн тепе по всяка вероятност е било култово място още във времената на траките (Иречек 1886, 71). Сега, в светлината на новите проучвания, това предположение може да се счита за неподлежащо на съмнение.

Известните вече три оброчни плочки, както и другите находки от римската епоха от градището край Овчеполци, убедително показват, че тракийското светилище на Острия връх, възникнало най-късно през втората половина на І хил. пр. Хр., е продължило да обслужва религиозните потребности на околното население поне до към средата на ІІІ в. сл. Хр. Подобни случаи на директен континюитет или поне на топографска приемственост в ситуирането на култовите места от желязната и римската епоха са регистрирани повсеместно в пределите на Древна Тракия (Szubert 1977, 52-54), а проучванията през последните години предоставиха още много нови примери – край Ангел войвода, Бориславци и Вълче поле, Хасковско (Аладжов 1997, 18-19, 27-30, 48), Огняново, Пазарджишко (Гочева 2002, 112-118), Телериг, Добричко (Торбатов 2005, 80-91), Трявна (Бараков 2006, 152-161), Ефрейтор Бакалово, Добричко (Торбатов 2006б, 149-158), Русе (Varbanov, Dragoev 2006, 181-193), Табачка, Русенско (Торбатов и др. 2007), Балчик (Лазаренко и др. 2008, 297-300).

През ІV в., вероятно още през първата половина на века, върху Острия връх е било изградено солидно укрепление (обр. 27 1). Околовръстната му крепостна стена загражда площ от около 12 дка в горната част на хълма. Тя се идентифицира с т. нар. вътрешна укрепена линия от описанието и плана на Д. Цончев. Крепостната стена е била подсилена с неизвестен брой кули, от които при проучванията през 2005-2006 г. беше установено местоположението на две, и двете с четириъгълен план. Входът (един от входовете?) на укреплението е бил разположен от северозапад. Той е бил защитен от вътрешната страна с пропугнакулум, над който е възможно да се е извисявала малка надвратна кула. За вътрешната планировка на укрепената територия няма данни. Разкрит беше само малък участък от трасето на павирана улица, отстояща на около 2,50 м от крепостната стена. Не е ясно дали тя е опасвала хълма във вид на пръстен, или спираловидно се е изкачвала към неговия връх. Нищо определено не може да се каже и за датировката на добре запазения резервоар за вода. Употребените в градежа му тухли се различават по размери от тези, използвани при строителството на пропугнакулума. Техният модул (0,32 х 0,32 х 0,04 м) и технологични белези обаче напълно се вписват в стандартите от късноримския период (Дамянов 1978, 149-163), което се явява своеобр.ен хронологически индикатор за времето на изграждане на самия резервоар. Поради специфичните теренни условия, водни съоръжения от този вид масово се срещат в разположените върху възвишения и скалисти полуострови късноантични укрепени обекти. Счита се, че тази форма на водоснабдяване се налага от края на V в. насетне (Динчев 2006, 13-14), но нито един от множеството примери няма сигурна датировка. Първоначалната функционална същност на изграденото върху Острия връх късноримско укрепление не може сигурно да се определи при сегашното състояние на проучванията. Предвид отличната видимост на десетки километри във всички посоки, много е вероятно възникването му да се дължи на съображения от военно естество, свързани с наблюдението и контрола на трафика по пътните комуникации в тази част на провинция Тракия, както и с ранното оповестяване при засичане на придвижвания на неприятелски контингенти.

В резултат на опустошителните готски нашествия, животът в множеството неукрепени селища от римската епоха, регистрирани в равнината околовръст на Овчите хълмове (Цончев 1963, 17, 62-63), прекъсва през последната четвърт на ІV в. В търсене на сигурност, оцелялото население се оттегля във вече съществуващите в околността военни укрепления или създава нови селища на трудно достъпни и естествено защитени терени, които по правило били и изкуствено укрепявани. Трябва да се приеме, че най-късно през първата половина на V в. укреплението на Острия връх вече е имало характер на обикновено укрепено селище. Това е тъкмо времето, когато повсеместно в пределите на диоцезите Тракия и Дакия се наблюдава масова трансформация на бившите военни обекти в цивилни укрепени селищни форми (Торбатов 2002, 395-399; Динчев 2006, 33). За съжаление, наличните данни не дават възможност за детайлно проследяване и хронологическа прецизация на развитието на обекта през късната античност. Най-късната известна засега монета от градището от тази епоха е отсечена в 574/575 г., но доста продължително се е намирала в циркулация. Това показва, че животът тук е секнал не по-рано от края на VІ/началото на VІІ в.

След продължителен хиатус, хълмът е бил отново заселен изглежда едва през втората половина на Х в. Както свидетелства намерената типична керамика и особено релефните знаци върху дъната на част от съдовете, това население е било с български етнически произход. Много е вероятно първите заселници да са съставлявали част от преселническата вълна от земите на север от Балкана, породена от походите на киевския княз Светослав (Гагова 1995, 103). Съществуващите на това място отбранителни съоръжения от късната античност очевидно са били заварени от новите обитатели в задоволително състояние и, след евентуален ремонт, са продължили да изпълняват своите изначални функции. Това се е оказало огромно преимущество в условията на нарастваща несигурност и зачестили варварски нахлувания в Тракия от втората третина на ХІ в. насетне. В монетната серия от обекта се наблюдава само един малък хиатус, обхващащ периода от 1075 до 1078 г. Само по себе си, това в никакъв случай не следва да се приема като достатъчно основание за някакви особени заключения, както предвид ограничения обем на нумизматичния материал, така и поради многото случайни фактори, оказващи влияние върху формирането на циркулационната среда на дадено място. Факт е обаче, че по стратиграфски път ясно се разграничават две обособени фази в обитаването на терена през средновековието. Краят на първата фаза е свързан с частично извеждане от функционална годност на намиращата се по това време все още в употреба късноантична крепостна стена. Началото на втората фаза е белязано от предприемането на мащабни строителни работи. От една страна, те се изразявали в поправка и преустройство на отделни участъци от старата укрепителна система, а от друга – в изцяло ново фортификационно строителство (обр. 27 2). Така например, разрушенията по северозападната крепостна стена били възстановени, а съществувалият по-рано тук вход – зазидан. Ненужният вече пропугнакулум бил демонтиран. Такава била съдбата и на четириъгълната кула, отстояща десетина метра североизточно от входа. Доколкото може да се съди по резултатите от разкопките, секторите на късноантичната околовръстна крепостна стена от североизток и югоизток, заедно с разположените по тях кули, били напълно демонтирани до тогавашното ходово ниво. Извлеченият строителен материал бил използван като градиво при издигането от тези страни на нова стена, изнесена на 10-15 м пред трасето на старата (обр. 28). Изградените по протежението на новата крепостна стена четири кули са с твърде специфичен, рядко срещан план – полукръгли отвън и с цилиндрична, отчасти вдаваща се в дебелината на зида вътрешност. Подобни кули са познати в българските земи единствено от крепостта при Мезек, отъждествявана със средновековния Неутзикон (Рашенов 1937, 171-189; Велков 1938, 43-46; Аладжов, Петров 1985, 49-68; Аладжов 1997, 161-163). Според последните проучвания, нейното изграждане се отнася към края на ХІ или началото на ХІІ в. (Аладжов, Петров 1985, 66). Регистрираното средновековно фортификационно строителство на Острия връх, довело до кардинално преобр.яване на  укрепителната схема от късноантичната епоха, следва да се постави малко по-рано във времето – най-общо в последната четвърт на ХІ в. Твърде вероятно е това да е една от многото възстановени по времето на император Алексий І Комнин крепости в Тракия, за които говори в своето съчинение Ана Комнина (Гагова 1995, 42). Ако предположението е вярно, строителството би трябвало да се отнесе към първата декада от неговото управление, тъй като наличният археологически материал свидетелства, че организираният селищен живот в крепостта е замрял още към края на ХІ или най-късно в началото на ХІІ в. Следите от стихиен пожар, покриващи руините на жилището от втората фаза в Сондаж Б, показват, че това е станало по насилствен път, очевидно в резултат на внезапно нападение.

Юридическият статут на средновековното селище на Острия връх е неясен. След предприетото през последната четвърт на ХІ в. преустройство, защитената му площ вече възлизала на повече от 14 дка. Изглежда именно в рамките на тази строителна кампания е било оформено и вътрешното укрепено ядро върху най-високата част на хълма, чиито останки са били все още ясно различими на терена в миналото, но сега са вече напълно унищожени. Според предложените неотдавна формални класификационни критерии, площта на укреплението надхвърля средновековните стандарти за крепост и се доближава до тези за град (Бараков 2005, 78). Значимостта на този център през последната фаза от неговото съществуване се потвърждава и от намерените тук сфрагистични паметници – печат на високопоставен византийски сановник и неизползвано ядро за печат, свидетелстващо за функционираща на място канцелария.

Предложените по-горе обобщителни бележки за градището край Овчеполци са базирани на наличния към момента археологически материал. Те нямат претенции за окончателност. Бъдещите проучвания ще потвърдят или опровергаят формулираните в настоящата работа тези.

Цитирана литература:

Domaradzki 1993: M. Domaradzki. Les lieux de culte thraces (deuxième moitié du II^e – I^er mill. av. J.-C.). – Хелис, 3/1, 1993, 69-108.

Grierson 1973: P. Grierson. Catalogue of the Byzantine Coins in the Dumbarton Oaks Collection and in the Whittemore Collection. Volume Three. Leo III to Nicephorus III (717-1081). Washington, D.C., 1973.

Hahn 1973: Hahn, W. Moneta Imperii Byzantini. Bd. I. Von Anastasius I. bis Justinianus I. (491-565). Wien, 1973.

Hahn 1975: Hahn, W. Moneta Imperii Byzantini. Bd. II. Von Justinus II. bis Phocas (565-610). Wien, 1975.

Hendy 1969: M. Hendy. Coinage and Money in the Byzantine Empire 1081-1261. Washington, D.C., 1969.

Ivanišević 1989: V. Ivanišević. Interpretation and Dating of the Folles of Basil II and Constantine VIII – the Class A₂. – Зборник радова Византолошког института, 27-28, 1989, 19-42.

LRBC: R. Carson, J. Kent. Late Roman Bronze Coinage. Part. I-II.. London, 1965.

Metcalf 1979: D. Metcalf. Coinage in South-Eastern Europe 820-1396. London, 1979.

Oppermann 2006: M. Oppermann. Der thrakische Reiter des Ostbalkanraum im Spannungsfeld von Graecitas, Romanitas und lokalen Traditionen. Jangenweißbach, 2006.

Soustal 1991: P. Soustal. Tabula Imperii Byzantini, 6. Thrakien (ThrakÂ, Rodop und Haimimontos). Wien, 1991.

Szubert 1977: W. Szubert. On the Sanctuaries of Lower Moesia and Northern Thrace. – Archeologia, 28, 1977, 48-60.

Varbanov, Dragoev 2006: V. Varbanov, D. Dragoev. A New Pit Sanctuary in Ruse (a preliminary report). – Istros, 13, 2006, 181-193.

Verpeaux 1965: J. Verpeaux. Les oikeioi. Notes d’histoire institutionnelle et sociale. – Revue des études byzantines, 23, 1965, 89-99.

Аладжов 1997: Д. Аладжов. Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хасково, 1997.

Аладжов, Петров 1985: Д. Аладжов, И. Петров. Археологически разкопки в крепостта при Мезек. – Известия на музеите от Югоизточна България, 8, 1985, 49-68.

Бараков 2005: В. Бараков. Град и крепост през Второто българско царство. – Археология, 2005, 1-4, 73-85.

Бараков 2006: В. Бараков. Култът към Херос в хинтерланда на емпорион Дискодуратере. – Археология, 2006, 1-4, 152-161.

Батаклиев 1923: И. Батаклиев. Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед, издание на Татар-пазарджишката община. София, 1923.

Борисов 2005: Б. Борисов. Керамика от периода на византийското владичество в българските земи (ХІ – ХІІ в.) и от Второто българско царство (края на ХІІ – ХІV в.): основни прилики и разлики. – Археология, 2005, 1-4, 86-94.

Велков 1938: И. Велков. Прочути крепости. София, 1938.

Венедиков 1952: И. Венедиков. Светилището при Лиляче. – Известия на Археологическия институт, 18, 1952, 195-213.

Гагова 1995: К. Гагова. Тракия през българското средновековие (историческа география). София, 1995.

Гоцев 2003: А. Гоцев. Проучване на тракийски култови центрове от І-во хилядолетие пр. н. е. в Западните Родопи (по археологически данни). – В: Сакрално пространство в Древна Тракия. Благоевград, 2003, 7-46.

Гочева 2002: З. Гочева. Тракийско светилище на Нимфите при с. Огняново. – В: Сборник изследвания в чест на професор Атанас Милчев (= Studia archaeologica, Supplementum II). София, 2002, 112-118.

Григоров 2007: В. Григоров. Метални накити от Средновековна България (VІІ-ХІ в.) (Дисертации, 1). София, 2007.

Дамянов 1978: С. Дамянов. Строителната керамика от късноантичния град при с. Войвода, Шуменски окръг. – Известия на Националния исторически музей, 2, 1978, 139-171.

Делирадев 1953: П. Делирадев. Принос към историческата география на Тракия. Том 2. София, 1953.

Динчев 2006: В. Динчев. Ранновизантийските крепости в България и съседните земи (в диоцезите Thracia и Dacia) (Разкопки и проучвания, 35). София, 2006.

Домарадски 2002: М. Домарадски. Тракийските култови места (втората половина на ІІ – І хилядолетие пр. Хр.). – В: Сборник изследвания в чест на професор Атанас Милчев (= Studia archaeologica, Supplementum II). София, 2002, 57-85.

Дончева-Петкова 2005: Л. Дончева-Петкова. Одърци. Том 2. Некрополи от ХІ век. София, 2005.

Захариев 1870: С. Захариев. Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена, 1870.

Иречек 1886: К. Иречек. История на българите. Търново, 1886.

Иречек 1974: Иречек, К. Пътувания по България. София, 19742.

Иречек 1974: Иречек, К. Пътувания по България. София, 19742.

Йотов 2004: В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (VІІ – ХІ век). Варна – Велико Търново, 2004.

Йотов, Атанасов 1998: В. Йотов, Г. Атанасов. Скала. Крепост от Х-ХІ век до с. Кладенци, Тервелско. София, 1998.

Карапетров 1893: П. Карапетров. Материали за описване града Панагюрище и околните му села, събрани и записани от П. П. Карапетров. Средец, 1893.

Костова 2006: К. Костова. Свещени места и ритуални структури от бронзовата епоха в Древна Тракия (ІІІ-ІІ хил. пр. Хр.). Типология и проблеми на интерпретацията. София, 2006 (автореферат на дисертация за получаване на научна и обр.ователна степен “доктор”).

Лазаренко и др. 2008: И. Лазаренко, Е. Мирчева, Р. Енчева, Н. Шаранков. Археологически разкопки в гр. Балчик, ул. “Чайка” и ул. “Ген. Заимов” (обект “Храм на Понтийската майка на боговете”). – В: Археологически открития и разкопки през 2007 г. София, 2008, 297-300.

Овчаров 1982: Д. Овчаров. Византийски и български крепости (V-X в.). София, 1982.

Огненова 1959: Л. Огненова. Някои аспекти на Бендида върху паметници от Тракия. – Известия на Археологическия институт, 22, 1959, 81-95.

Радунчева 2002: А. Радунчева. Праисторически култови места в Природопската и Родопската област. – Rhodopica, 1-2, 2002, 59-79.

Рашенов 1937: А. Рашенов. Крепостта при Мезек. – Известия на Българския археологически институт, 11, 1937, 171-189.

Торбатов 2002: С. Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (края на III – VII в.). Велико Търново, 2002.

Торбатов 2005: С. Торбатов. GÇñïò GÇöáéóôïò (предварителни данни за античния култов център край Телериг, Южна Добруджа). – In: Heros Hephaistos. Studia in honorem Liubae Ognenova-Marinova. V. Tarnovo, 2005, 80-91.

Торбатов 2006а: С. Торбатов. Спасително проучване на късноантична и средновековна крепост “Острия връх” край с. Овчеполци, Пазарджишко. – В: Археологически открития и разкопки през 2005 г. София, 2006, 264-265.

Торбатов 2006б: С. Торбатов. Тракийско светилище от края на късножелязната и ранната римска епоха край Ефрейтор Бакалово, Добричко. – Известия на Археологическия институт, 39, 2006, 149-158.

Торбатов 2007: С. Торбатов. Сондажни археологически проучвания през 2006 г. на късноантичната и средновековна крепост Острия връх край с. Овчеполци, Пазарджишко. – В: Археологически открития и разкопки през 2006 г. София, 2007, 390-392.

Торбатов и др. 2007: С. Торбатов, Д. Чернаков, М. Гюрова, Н. Шаранков, В. Върбанов, Д. Драгоев. Скалният комплекс Водна – Тъмно край Табачка. Археологическо проучване (Известия на Регионален исторически музей – Русе, 11, 1). Русе, 2007.

Хараламбиева 1992: А. Хараламбиева. Фибули от І-VІІ в. в Добричкия музей. – Добруджа, 9, 1992, 127-140.

Хараламбиева 1993: А. Хараламбиева. Коланни токи от ІV-VІІ в. от Добричкия музей. – Добруджа, 10, 1993, 32-46.

Хараламбиева 1994: А. Хараламбиева. Новопостъпили фибули от І-VІ в. в Добричкия музей. – Добруджа, 11, 1994, 25-42.

Цончев 1963: Д. Цончев. Археологически паметници по южните склонове на Панагюрска Средна гора. София, 1963.

Чангова, 1992: Й. Чангова. Перник. Том ІІІ. Крепостта Перник VІІІ – ХІV в. София, 1992.

Шкорпил, Шкорпил 1885: В. Шкорпил, К. Шкорпил. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885.

Списък на образите:

Обр. 1. Овчеполци. Масивът Овчи хълмове, поглед от югозапад

Обр. 2. Овчеполци. Топографска карта на землището на селото, с означение на местоположението на градището

Обр. 3. Овчеполци. Острия връх, поглед от югоизток

Обр. 4. Овчеполци. План на градището по Д. Цончев (Цончев 1963, 64, обр. 55)

Обр. 5. Овчеполци. Планове на две от кулите по Д. Цончев (Цончев 1963, 65, обр. 56)

Обр. 6. Овчеполци. Останки от воден резервоар

Обр. 7. Овчеполци. Сондаж А

Обр. 8. Овчеполци. Скални изсичания в горната част на Острия връх

Обр. 9. Овчеполци. Сондаж Б. План. Легенда: 1 камъни; 2 тухли; 3 очертания на материкова скала; 4 отухлена глинена замазка

Обр. 10. Овчеполци. Сондаж Б. Северен профил. Легенда: 1 сиво-черна пръст; 2 светлокафява пръст; 34 хоросан; 5 сиво-кафява пръст с много камъни; 6 пръст с кафеникав цвят; 7 пепелива пръст; 8 камъни; 9 материкова скала тъмнокафява пръст;

Обр. 11. Овчеполци. Сондаж Б. Останки от късноантичната крепостна стена с кула

Обр. 12. Овчеполци. Сондаж Б. Част от средновековно жилище

Обр. 13. Овчеполци. Сондажи В и Г. План

Обр. 14. Овчеполци. Сондаж В. Северен профил. Легенда: 1 сиво-черна пръст; 2 тъмнокафява пръст; 3 пепелива пръст; 4 черна стерилна пръст; 5 хумус; 6 жълто-зелена глинеста пръст; 7 камъни; 8 тухли; 9 паваж (дребни ломени камъни и чакъл); 10 скала; 11 хоросан; 12 контури на градеж

Обр. 15. Овчеполци. Сондаж В. Страница на вход в късноантичната крепостна стена

Обр. 16. Овчеполци. Сондаж В. Средновековно преустройство на входа

Обр. 17. Овчеполци. Сондаж В. Останки от пропугнакулума

Обр. 18. Овчеполци. Сондаж В. Останки от долиуми от средновековния пласт

Обр. 19. Овчеполци. Сондаж Г

Обр. 20. Овчеполци. Сондаж Г. Късноантична и средновековна техники на градеж

Обр. 21. Овчеполци. Релефни знаци върху дъна на средновековни съдове

Обр. 22. Овчеполци. Късноантична фибула

Обр. 23. Овчеполци. Средновековно оръжие: 1-3 върхове на стрели; 4 противокавалерийски шип

Обр. 24. Овчеполци. Фрагмент от оброчна плочка с изображение на Асклепий

Обр. 25. Овчеполци. Сфрагистични паметници: 1-2 ядро за печат; 3-4 печат

Обр. 26. Овчеполци. Изсечен в скалата жлеб с вероятно култово предназначение

Обр. 27. Овчеполци. План на фортификационните съоръжения на Острия връх според последните проучвания: 1 късна античност; 2 средновековие

Обр. 28. Овчеполци. Останки от средновековната и от частично демонтираната късноантична крепостна стена в югоизточната част на градището

---

[1] Сега от този зид нищо не личи на терена.

[2] Плочката е подробно описана и датирана в първата третина на ІІІ в. сл. Хр. в: Oppermann 2006, 58, 344 Nr. 706.

[3] В проучването взеха участие Биляна Иванова (докторант по археология от НБУ) и Стоян Георгиев (краевед, сътрудник на РИМ – Пазарджик).

[4] В него участваха археолозите Стоилка Игнатова и Любка Тодорова от РИМ – Пазарджик и инж. Виталий Андреев.

[5] Средновековните наките от обекта ще бъдат предмет на отделна публикация, подготвяна от Любка Тодорова.

[6] Непубликувани проучвания на автора от 2002-2004 г.

[7] Монетата не е намерена в укрепената територия, а по източния склон на хълма, на около 20 м от външната крепостна стена

[8] За тази своеобр.на институция и нейната роля във Византийската империя вж.: Verpeaux 1965, 89-99.

[9] Тук е мястото да изкажа огромната си благодарност на г-н Димитър Стоименов, който отдели много време на разчитането и предложи поместената в текста интерпретация на този зле запазен, но твърде интересен паметник на византийската сфрагистика.

[10] Обобщителни бележки по този въпрос, с подробни библиографски позовавания, в: Торбатов и др. 2007, 92-98.

обр.1

обр. 2

обр. 3

обр. 4

обр. 5

обр. 6

обр. 7

обр. 8

обр.9

обр.10

обр. 11

обр.12

обр. 13

обр.14

обр.15

обр.16

обр. 18

обр.19

обр. 20

обр.21

обр. 22

обр. 23

обр. 24

обр. 25

обр.26

обр. 27

обр. 28

Източник: С разрешението на автора!

Category: средновековие
Етикети: