Древна Тракия – материална и духовна култура
Posted By admin on 10.12.2009
Древна Тракия – материална и духовна култура
/Материална култура/
България е страна с древна култура, с богата и дълга история. Началото на човешката трудова дейност в българските земи се крие дълбоко в хилядолетията преди нашата ера. Най- старите намерени засега оръдия на труда в нашата страна, изработени грубо от камък, се отнасят към края на ранния период на старокаменната епоха / палеолит/. В продължение на много хиляди години най- старите обитатели на България постепенно усъвършенствали оръдията на труда от камък и животински кости, от мед, бронз и желязо. Заедно с това се развивали производствените отношения.
Общественото развитие на България е свързано неразривно с единния закономерен исторически процес, чиито общи закономерности се проявяват ярко и в нейната история. В своето историческо развитие от най- старо време до днес страната ни е минала последователно и закономерно през първообщинния, робовладелския, феодалния и капиталистическия строй, а след победата на социалистическата революция навлезе дълбоко в първата фаза на комунистическата обществено – икономическа формация – социалистическото общество. Историкоматериалистическото разбиране на историята, с което се обяснява последователното закономерно минаване на човешкото общество от една обществено- икономическа формация към друга, по- висша, дава научната основа за правилната периодизация и на българската история.
Законите на общественото развитие за разлика от природните закони се проявяват не автоматически, а чрез действия на хората, които произвеждат оръдията на труда, материалните блага и духовните ценности, развиват производителните сили, творят историята. Поради това единният закономерен процес на общественото развитие в отделните страни в зависимост от много условия се проявява в най- различни, специфични за всяка страна, форми на материалния, обществения, политическия и духовния живот.
Следвайки общия закономерен път на световната история, България е изминала през хилядолетията свой своеобразен, оригинален, присъщ на нея исторически път. Нейната история, както историята на всяка друга страна, е неповторима, заема своето място и има определено значение в общата история на човечеството.
Същинската история на България започва с трайното заселване в нея на славянските и прабългарските племена, които образуват българската народност и създават силна българска държава. Но тази държава се създава не на пусто място, а в зема, в която преди това нейните най- стари жители, траките, в продължение на хилядолетия са творили материални блага и висока духовна култура.
Старите траки, най- древните жители на България, за които има сигурни данни, били многоброен народ, разделен на множество племена. Векове, а навярно и хилядолетия те живеели в родовообщинен строй. С възникването и задълбочаването на класовите различия в обществото те постепенно, бавно навлизали в робовладелската обществено- икономическа формация, господстващия обществен строй в Стария свят по онова време. Върху тази основа сред тракийските племена започнал процес на създаване на държавна организация. Най- висок връх в това развитие било образуването на голямата Одриска държава, която направила сериозни опити за обединяване и на другите тракийски племена. През този период строителството и културата на траките достигнали най- голям разцвет.
Траките не могли да образуват силна централизирана държава, способна да се противопостави срещу завоевателните планове на издигащите се тогава робовладелски многонародностни монархии. Не успели да създадат и своя тракийска писменост. Тези две обстоятелства изиграли немалка роля за тяхната крайна съдба. Държавата на траките била разгромена от многонародностната робовладелска империя на македонските царе Филип II и Александър Велики, а по- късно паднала под владичеството на римските императори.
Много борби водили траките срещу чуждия поробител, в защита на своята свобода и независимост. Те дали на света Спартак, организатор и ръководител на най- голямото въстание на робите в древността. Тяхната съпротива била сломена. Една част от тях се разпиляла по Римската империя, отведена като роби, друга била романизована, трета- елинизирана. По- късно оцелелите траки потънали в славянското море. Така многобройният тракийски народ изчезнал. Създадената от него култура обаче оставила трайни следи и оказала влияние върху живота и развитието на българската народност.
Названието “ траки” се спооменава за първи път в най- старите древногръцки писмени паметници / Омировия епос/, които отразяват събития от края на II хил.пр.н.е. “ Тракия”, “ траки” са етнически и географски понятия с различен обхват при различните периоди на древността.
С името “ траки” елинските писатели са наричали многобройни племена, които първоначално са населявали обширни територии в североизточните и централните части на Балканския полуостров между Карпатите, Дунав, Черно море, Мраморно море, Егейско море и илирийските и други племена на запад. Траки са населявали някои острови от Егейско море като Тасос, самотраки, Лемнос, Имброс, Тенедос, проникнали в Тесалия, в Средна Гърция, някои се прехвърлили чак към о. Евбея. Траки се заселили и в западните райони на Мала Азия.
Постепенно този обширен район, заеман от траки, в резултат на различни етнически промени поради взаимодействията със съседните племена и народи, намалявал и се стеснявал, особено западно от Струмската долина, в областите, населени от елини, и по Егейските острови. В началните столетия на I хил.пр.н.е. траките се установяват предимно в централните и източните области на Балканския полуостров.
Тракийските племена могли да достигнат в течение на VII и особено през VI в.пр.н.е. в някои области до такава степен на социално- икономическо, политическо и културно развитие, че сред тях условията за възникване на държава били налице и такива държавни обединения се появили на няколко места. С най- голямо значение от тях е Одриското царство, за което вече споменах по- горе. То е най- трайното и най- обширно държавно обединение в древна Тракия, оформило се в началото на V в.пр.н.е. в източната половина на полуострова и играло важна политическа роля на Балканите.
Епохата на политическата сила на одриското царство през V – IV в.пр.н.е. е и епоха на голям материален и културен разцвет в Тракия, когато траките създали неповторими паметници на изкуството, оцелели до наши дни. Особено значение имат импозантните и богати тракийски куполни гробници. Един от най- забележителните паметници в земите на одрисите е гробницата при с. Мезек, Свиленградско. Тя е едно от най- монументалните постижения на тракийското строително изкуство, предназначено да приюти виден представител на тракийската династия от онова време. От IV в.пр.н.е. е и знаменитата със своите уникални стенописи куполна гробница в Казанлък. Тези стенописи са едни от най- представителните образци за върховете, до които стига изобразителното изкуство през ранната елинистична епоха.
Забележителното майсторство и творческото вдъхновение на тракийските майстори са намерили не по- малко силен израз в дошлите до нас като златни и сребърни съкровища предмети от конска амуниция, апликации, части от колесници, сервизи за пиене. Особено силно впечатление правят със своята самобитност съкровищата от Летница, Луковит, Враца, Дълбоки и др. Прочуто е и златното съкровище от Панагюрище – разкошен сервиз за пиене. То свидетелства красноречиво за изискания художествен вкус на тракийския племенен вожд, който го е поръчал, притежавал и употребявал.
Изброените съкровища, разбира се, са една съвсем малка част от наследството на тракийските племена, познато на съвременните поколения. За културата и изкуството на траките, за техния материален и духовен свят
свидетелстват както хипотезите на античните гръцки и римски писатели, така и неспиращите и до днес археологични разкопки. Именно тези свидетелства и сумирането на всички доказателства за древнотракийската цивилизация сочат, че тракийските села, основният вид селища в Тракия, се състояли от десетина- петнадесет къщи, всяка от които била оградена с дървен плет. Селата нямали планировка и между оградените дворове се оставяло празно пространство за движение. В дворовете имало леки постройки за съхраняване на зърното, за подслон на добитъка и за скътване на целия земеделски инвентар. Както показват досегашните разкопки на селищата от Североизточна и Южна Тракия, планът на жилищата и особено на тези леки стопански постройки е твърде опростен. Правоъгълната форма била предпочитана, но още от средата на II хил.пр.н.е. става известна апсидалната къща с вход откъм правата къса страна. Съществен елемент било огнището, което по правило – и това е една хилядолетна традиция- се намирало винаги при входа. От разположението на подпорните колове в градежа на къщата се долавя, че пред входа обикновено е имало навес. Къщите били изградени твърде примитивно от преплетени пръти, измазани с глина, като стените им се укрепвали от дълбоко вбити в земята колове.
Този благоустройствен елемент със строга социална характеристика- къщата на патриархалното семейство с оградения стопански двор- се открива и в онези селища, които вече били градени от камък без спойка или със спойка от кал и които били защитени със стени. Такива били всъщност и къщите на патриархалните семейства у тракийските тини. Така било градено и в тракийското селища край с. Драгойново, Първомайско, където са открити останки от жилища с обикновен правоъгълен план и вход от едната къса страна.
Обстановката в къщата на селянина била проста и скромна, което се потвърждава от археологическия материал, открит в разкопаните селища, и намира блестящо косвено потвърждение в бедните, с оскъдние дарове гробове на некрополите. Семейството произвеждало грубата керамика за битови нужди, а жените тъчели дрехите на всички членове на малкия колектив. Климатът в Тракия налагал хората да се обличат с топли дрехи и затова от описанията на античните автори е известно, че връхните дрехи били най- често многоцветни ямурлуци, панталони за мъжете, навуща от кожи и калпаци. Обикновено в личното си стопанство и в дома си хората си служели с прости сечива от желязо, какеито са лемежите и косерите, сърповете от кост, ножчета и други. Как точно било обзаведено жилището на селянина, не се знае, но от описанията на някои угощения в резиденциите на владетели и династии, например на Севд II , се вижда, така че дори там мебелировката била скромна. В най- добрия случай изглежда, че помещенията били обзаведени с дивани, покрити с кожи, и малки столчета, които са споменати веднъж като столчетата с три крачета.
Същинската стойност на тракийската архитектура обаче се проявила в надгробните съоръжения. Най- старите гробници в страната са скалните, групирани най- вече по течението на Арда в Източните Родопи. Те показват значително разнообразие независимо от тяхната простота, която се диктува от материала. Най- развитата им форма, изглежда, била фурнообразната, която в някои случаи на дълбочина до 2 и повече метра позволявала да се вмести леглото на покойника. Според последните изследвания тези скални гробници, които били свойствени на населението от голямата територия в Източното Средиземноморие и били несъмнено отражения на вярвания от бронзовата епоха, са свързани с култа към слънцето. Доказателства за това се намират при с. Татарево, Хасковско, с. Мезек, Свиленградско / “гробницата от Малтепе”/, както и в Казанлъшката гробница.
Траките познавали всички видове защитно въоръжение и изработвали чудесни образци на шлемове, ризници, наколенници, в които основен материал бил бронзът, тъй като е по- податлив на обработка от желязото. Траките били особено изкусни в направата на конските снаряжения и на раличните видове юзди. Без съмнение конят – любимото животно на траките и свързано с най- разпространения техен култ – бил винаги обект на големи грижи. Конете на аристократите били обикновено богато украсявани и умело снаряжавани. Не е ясно до каква степен и впрегнатият в колата кон бил притяган в богато украсено или бедно снаряжение. Колесницата, позната на траките още преди средата на I хил.пр.н.е. и документирана от археологическите находки за елинистическата епоха, сигурно била теглена от богато украсени впрягове от 2 или 4 коня. Към такива заключения отвеждат изображенията на казанлъшката гробница, по които се виждат колесници с 2 или 4 коня, а и описанията на богатите впрягове на Резос у Омир.
Битът на богатите траки коренно се отличавал от този на селячеството. Намерените при разкопките гробни дарове убедително сочат, че тракийската аристокрация се обличала и у дома си твърде пищно. Особено впечатление правят всички видове женски накити, някои от които, какъвто е венецът от Врачанското съкровище, показват голямо умение на майстора. Повечето от тях били изработени от благороден метал. Дрехите на жените, изглежда, били многоцветно обагрени, а ямурлуците / наметалата/ на мъжете били украсявани със златни апликации и копчета. Тоалетът завършвал със сандаловидни обувки, също украсявани със златен варак. В своите резиденции аристокрацията спазвала традиционния тракииски бит. От описанията на пировете в домовете на племенните първенци се вижда, че този бит освен в обстановката се изразявал и в някои дълбоко вкоренени навици. Например домакинът сам накъсвал хляба на големи парчета и го раздавал на гостите, а виночерпците наливали неразреденото вино направо в глинените или металните ритони, което силно иазненадвало гръцките наблюдатели. Обичай било домакинът да пие от един и същ съд със знатния си гост и затова сигурно амфората- ритон от Панагюрското съкровище- има два срещуположни отвора за пиене. Късовете мес, които били основната храна на скотовъдците- траки, също се раздавали от домакина на гостите.
От IV в.пр.н.е. нататък в бита на тракийската аристокрация проникнало влияние на гръцкия бит. Това явление било напълно естествено, тъй като племенната върхушка се стремяла да спазва възприетите обичаи, дошли до нея чрез колониите и смятани за белег на по- висока класова принадлежност и по- висока култура. Така гробните находки показват, че в домовете на богатите траки проникнали най- разпространените бронзови съдове, каквито са хидриите, кофите- ситули и др. Особено употребявана била гръцката вносна керамика, представена с основните си форми в Тракия, която несъмнено широко се използвала в бита на аристокрацията. Най- яркият пример за това съчетаване на тракийските традиции в бита с внесените елементи се вижда в стенописите на Казанлъшката гробница. В коридора и в някои сцени на горния фриз преобладават тракийските елементи на материалната култура. В централната сцена ясно се долавят възприетите гръцки обичаи. Там и облеклото, и мебелировката, и съдовете, и дори разположението на фигурите са доказателство, че гръцките елементи и гръцката мода били вече свойствени за тракийската аристокрация от втората половина на IV в.пр.н.е.
Писмените извори до голяма степен уеднаквяват състоянието на материалната култура и опростяват бита на траките през I хил.пр.н.е..Археологическите находки на свой ред не са достатъчни, за да попълнят празнините и да нарисуват пълната картина на материалната култура в цялата тази огромна за древните мащаби страна. Не е напълно ясно дали забележителното известие на Херодот за праненствата, които траките уреждали при погребването на своите мъртви, като изразявали по този начин радостта си от преселването на душата в света на безсмъртието, се отнасяло до всички траки. Същото може да се каже и за известието за погребването на любимата жена заедно с починали я й мъж и с убиването на коня край могилата. Някои археологически данни само подсказват, че първото е възможно.
Пълно обобщение на материалната култура и бита на всички тракийски племена не е възможно. Отделните райони на древна Тракия. Които са на относително големи разстояния един от друг, се различавали значително по някои типични черти на материалната култура и бита. Сигурно е обаче, че материалната култура и битът на тракийските племена могат да се определят класово. Докато селяните- общинници запазвали за дълги периоди от време и в историческата практика съществено не променят своята относително примитивна материална култура и съхранявали древните и най- прости белези на своя патриархален бит, тракийската аристокрация използвала всичките си икономически и политически предимства, за да се разграничи от съплеменниците си.
Освен за материалния живот и бит на траките има доказателства и за техните художествени занаяти, изкуството и духовния им живот. Най- големият източник на произведения на изкуството в Тракия са некрополите, а така също и случайните находки. Тези паметници, разпределени неравномерно из страната, поради различната степен на проучване не могат да дадат завършена и цялостна картина на всички прояви на тракийското изкуство. В отделните области на Балканите, където живеели тракийски племена, се създавали произведения на изкуството, различни по своето равнище поради нееднаквостта в обществено- икономическото развитие, близостта или отдалечеността от по- напредналите и по- развитите културни центрове, различните културни вляния и пр.
Един от най- ранните забележителни паметници на тракийското изкуство е споменатото вече съкровище, открито при с. Вълчитрън, Плевенско, известно като Вълчитрънско златно съкровище от къснобронзовата епоха / ХIII – ХII в.пр.н.е./. От малко по-късно време е големият златен съд, най- малкият от трите, намерени заедно / останалите от глина и бронз/ в София. Той представлява не толкова еволюция на Вълчитрънското съкровище, колкото белег за настъпващата нова епоха в изкуството. Всъщност Вълчитрънското съкровище и съдът от София бележат началния период от развитието на тракийското изкуство. В тях се срещат елементи, характерни за т.нар. геометричен стил, който се появява у народите от Източното Средиземноморие от края на бронзовата и началото на старожелязната епоха.
Геометричното изкуство в Западна Тракия е представено с много богатите некрополни находки в Баргала, Бохемица, Оризово, Чаушица, Гевгели, където най- типичните образци са бронзовите фигурки на водни птички и кончета, които очевидно били използвани като амулети. Аналогични паметници на това изкуство в Тракия са еленчето от Севлиево и малкото амулетче от Оряховско.
Но нека се върна отново към старожелязната епоха. В Югозападна Тракия от старожелязната епоха са известни много предмети, чиито форми са обикновено местни- финули, обици с разминаващи се краища, като спирали, висулки за уши, сребърни и златни гривни, украсени по краищата със змийски глави. В Северозападна Тракия се срещат подобни златни накити, но по-опростени, както показват случайните находки на златни обици от Видинско и Плевенско най- вероятно от VIII – VII в.пр.н.е. През старожелязната епоха в Тракия се появили и златните нагърдници, които също били царски знак.
Друг типичен за тази епоха паметник са фиалите, изработвани от бронз, сребро или злато. Те украсявали трапезите на владетелите и династиите. Най- старата фиала е от находка от Софрониево, Врачанско, и е изработена от бронз. Повечето от откритите в Тракия фиали са сребърни с изключение на четири от злато. Дълго време се смяташе, че те са изработени в гръцките колонии в Мала Азия и по тракийското крайбрежие, защото възпроизвеждали не само типичните за персийската фиала форми, но следвали от много близко и тяхната декорация / когато са украсени/.
Заедно с фиалите, многобройните канички, които се срещат в Тракия и липсват на север от Дунав, са в почти същото положение. Те са образували с фиалите сервизи на тракийската аристокрация. Между тях особено място се пада на две, които по своята украска безспорно трябва да се отдадат на тракийския майстор- бронзовата каничка от Тъжа, Казанлъшко, украсена с изображения на птици, риби и бичи глави, и златната каничка от Враца, носеща две примитивни, но интересни изображения на Аполон в колесница.
Особено типична за Тракия форма на съд бил ритонът. Най- ранен от тях е екземплярът от Кукова могила / края на Vв. пр.н.е./. Ритонът навлязъл в бита и култовите обреди на треките, измествайки рога. От целия древен свят тази чаша била най- широко разпространена именно в Тракия.
Монети, съдове с орнаменти, различни накити / фибули, фалери, гривни, торкви/ апликации на женски образи, бюстове на мъже- всичко това е част от материалното наследство на траките; всичко това е поредното доказателство за своеобразния и неповторим облик на древнотракийското изкуство. В него виждаме тракийския бит, представи от тракийската митология, жанровете, необходими на тракийските владетели, вкусовете на тракийските майстори. Възможно е сега в своето възхищение пред тези древни произведения дасе модифицира това примитивно, но мощно изкуство. Възможно е зад естетическата му привлекателност да се забравят тези идеологически моменти, които някога превръщали не само скъпоценния материал, но и изображението в социално отличие. Но силата на едно изкуство, която му осигурява място във вековната история, е в това да продължава да служи като идейно- естетически образец през всяка нова епоха.
/Духовна култура/
Тракийската култура била мост между Изтока И запада. Илирийското и келтското изкуство й дължат повече, отколкото се мисли. Но то е мост във времето, защото то все пак е единственият материален израз на духовната култура на траките, достигнал до нас. Това дава плът на недостатъчните, бегли и съмнителни сведения на древните автори за тази култура, поразявала елините най- вече с другите свои изкуства. Затова секи предмет, излязъл от древната ни земя, е естетическо свидетелство за историята и съзнанието, за обичаите и мисленето на нейните тракийски обитатели, той е една нишка, която ни свързва с тях през разстоянието на две и половина хилядолетия.
Духовният живот на траките бил обагрен от древни вярвания и кутове, които очевидно възхождат към бронзовата епоха и са групирани в три сфери. Това било вярата в слънцето, или т.нар. соларен култ, с който се изповядвало убеждението за единството в гигантското разнообразие на притодата, чийто живот бил възможен благодарение на светлината и топлината. На второ място, това са били култовете, с които се изповядвала вярата в безсмъртието и прераждането на душата, или т.нар. хтонични култове, с които се защитавала идеята, че човекът винаги присъства на голямото пиршество на природата, пък бил той и антроподемон. На трето място, това бил култът към всевъзраждащата се природа, или т.нар. оргиастични култове, без които обитателят на Тракия не може да си представи кръговрата на нещата.
Тракийският духовен живот бил дълбоко обагрен от религиозните вярвания и култовете и това е напълно закономерно за всички народности от епохата на робовладелския строй. Разликата е само в степента на религиозната окраска и в Тракия е особено подчертано поради дълговечния живот трите главни направления на религиозно мислене, за които вече споменах- култа към слънцето, култа към безсмъртието на душата и култа към силите на природата. Затова в тази страна, в която никога не са достигнали формите на класическото робовладение и следователно на класическото светоусещане, религиозният живот ще доминира във всички области на материалната и духовната култура.
Тракийските погребални обичаи представлявали материален израз на тези три основни сфери на религиозно възприятие. Като се оставят настрана погребалните съоръжения – били те мегалитни паметници, правоъгълни или куполни гробници от камък или облицовани от греди, какъвто е случаят при Дуванли, Пловдивско, били те най- сетне прости, бедни погребения в могилния насип, – възниква големият проблем, с кои от тези сфери на религиозно мислене те са най- вече свързани.
Преди всичко това са култът към слънцето и култът към безсмъртието на душата. Първият се вижда в онези гробници, издигнати по високите върхове на Родопите, които били прости фурнообразни дупки в скалите, но могли да бъдат и значителни съоръжения с гробни легла, тъй като били построени там, където най- рано и най- дълго ги огрявало слънцето. Впрочем това е известно именно от легендата за Орфей, която дава писмената документация на тези археологически паметници. Легендата за Орфей разказва как царят – жрец, певец и прорицател, бил погребан на висока колкона, огряна от слънцето, на която била поставена урната с праха му и която е достъпна за поклонение от всички страни. Въщата представа се внушава на изследователя от скалните гробници в Родопите, някои от които, открити за всички ветрове, били действително места за поклонение и дори до тях се стига по издълбани в скалата стълби.
Култът към безсмъртието на душата е засвидетелстван в погребалните обичаи и в този случай чрез тайнствата около огъня. В прастарите индоевропейски религиозни представи пламъците на огъня очиствали тялото от всички орисани грехове, когато се допрат до него, но в същото време и по силата на същия обред покровителствали тялото на новороденото, когато то било поставено до тях на земята. Както всички индоевропейски народности, и траките пректикували изгарянето и полагането на труповете. С това възпроизвеждали култовите действия около новороденото в момента на кончината, т.е. момента, в който душата се готви да се пресели в света на безсмъртието. От гледището на индоевропеиската тракийска религия изгарянето на трупа и заравянето му са две тайнства с еднакъв смисъл и с еднаква цел.
Както у всички примитивни народи, и в основата на култа у траките лежало почитането на онези сили, които те са откривали в околната природа и с които са свързали живота и съществуването на човека. Тракийската демонология не може да се схване добре, но почитането на пещери, скални места, извори, гори говори за съществуването на вяра от най- древни времена. Тези демониччни сили приемали постепенно образа на божества, повече или по-малко оформени, с различни, обикновено немного разграничени функции. По каъв начин е станало това, не можже да се каже, но вероятно и тук се е минало през стадиите на фетишизма и зооморфизма. Тази примитивна форма също е оставила известни рудиментни елементи в почитането на дървета и животни, които в никакъв случай не са били само отвлечен символ. В такъм именно смисъл трябва да се обяснят дървото и змията, които почти винаги съпътствали в релефите Тракийския конник.
Религия без култ е немислима. И тракиецът е извършвал култови действия било в къщи, било на определени места. За тях има твърде малко сведения, но като се вземат под внимание принципите на примитивния култ изобщо, могат да се открият някои основни елементи. Най- разпространеното действие било молитвата- да се поиска нещо от божеството. Първоначално, разбира се, молитвите не са имали определена форма, но са имали определена идея. В древната религия съществува принципът “ давам, за да дадеш”- божеството трябва да получи някакъв дял било предварително, било като му се обрече, ако изпълни молбата, като и в двата случая се цели да се спечели неговото благоволение.
Важен елемент в култа били магическите действия, имащи за цел да отстранят злото и да докарат доброто, както и в отделни случаи да докарат зло на отделно лице или лица. Най- разпространеното магическо действие било очищението, когато лицето или колективът са попаднали под властта на враждебни сили и трябвало да се освободят от тях / например при раждане, смърт, убийство и пр./. Най- обикновено и изпълнимо при всички обстоятелства било очищението с вода, която на дадени места, например при изворите, имала по- действена същност. Почитането на извори, във или до които живеят водните демони, тачени и от траките / в надписите под гръцкото име “нимфи”/, било свързано с култовото действие човек да се напръска и да пие от водата им. Дали е имало очищение с кръв на жертва, не е предадено, но по принцип може да се допусне.
Имало е и магически действия, свързани със здравето и размножаването на добитъка, с опазването на посевите и добрия берекет и при други случаи.
Магически характер имал и обичаят мъжете да донасят оръжието си до кладата на мъртвия и да го поканват на бой, с което те се помирявали с неговия дух с оглед да се оженят евентуално за жените му.
Други култови действия били жертвоприношенията. Дали се правели жертвоприношения с плодове, липсват сведения, но вероятно е имало такива “безкръвни “ жертви, при които са се поднасяли и плодове в дар. Всъщност и самото поднасяне на плодове е вид жертва. Нещо обикновено били кръвните жертви, които в повечето случаи после били изяждани.
Естествено култови обреди могли да бъдат извършвани навсякъде, но те били свързани преди всичко с определени свещени места. Тези места се отличават с природни особености- пещери с някакви образувания / сталактити, сталагмити, подземни води и пр./ или места и скали с особени форми, в които човекът виждал или проява, или образ на божествената сила, но също така и места, които наглед не съдържат нищо, което да прави впечатление и което е могло да бъде свързано по неразбираем за нас начин с религиозен момент. Наред с това започвала да се проявява и човешката ръка, но за най- старата епоха данните са много оскъдни. Скалните ниши при Ардино и другаде нямат култово предназначение, както се смяташе, а погребално. Изглежда, че става дума за култ и в Кукова могила при Дуванли, Пловдивско. Там са открити кошеровидни ями, в които са намерени пепел и въгленчета, счупени глинени съдове, отделни животински и човешки кости. Намерените предмети водят към медно- каменната и бронзовата епоха, а това разкрива дълбока традиция. Култово предназначение безспорно притежават глинените кръгове на пода на помещенията в севтополското жилище, украсени със змии. Това са вероятно огнища- олтари, свързани с култа към предците. Естествените пещери и скали не се изоставят и след като в свещените места почват да се изграждат и постройки. Общо взето, в такива светилища и култови места религиозната традиция била продължена по- късно от християнството.
За класическия период / V- IV в./ главно от литературни извори са известни доста божества. Но от тези споменавания с малки изключения, както е при култа на Залмоксис и Плейстор или на Котис и Бендида, не може да се извлече нищо определено за същността им. Споменаването им под гръцки имена говори за близост със съответните гръцки божества, но това е само общо заключение без особена стойност, тъй като и в самия гръцки свят на различни места божествата са имали подчертани повече или по-малко едни или други качества. Арес , Дионис, Хермес и Афродита- това са гръцките имена на тези божества, но, както вече споменах, те се срещат и на гръцки, и на тракийски език.
За гърците Арес и Дионис са свързани тясно с Тракия. Според Илиадата Арес живее в Тракия. Може би в този смисъл говори и името на месец арейос в тракийската Витиния. Какви са били точно функциите на тракийския бог, не се знае, но за да бъде сближен с гръцкия Арес, той е имал подобна на неговата природа.
Второто божество, което споменава Херодот, е Дионис. Въпросът за произхода и същността на това божество е един от най- сложните в областта на религията и културата. Гръцката “ биография” на Дионис е много богата, защото в нея са влезли най- различни елементи с религиозен и фолклорен характер, запазени са стари черти и омсислени по новому, локалните различия са много и всичко това е оплодено и преработено от богатата художествена литература около Дионис.
Според общогръцката традиция Дионис е син на Зевс и Семела, дъщеря на тиванския цар Кадъм. Ако действително името Семела е тракийско и това на Дионис вероятно тракийско, а не от друг негръцки език, то зеключението ще бъде, че у траките този култ е древен. Упоритостта, с която гръцката традиция свързвала Дионис с Тракия, и сведенията на древните, които говорят за особено почитане на този бог у траките, доказват съществуването му в тракийските земи.
У Херодот се среща трето божество- Артемида, с чието име той означава Бендида, и това изрично с еказва и то други по- късни автори: “ Траките наричат артемида Бендида” / Хезихий и др./. Близостта на двете божества е очевидна и за да се разбере природата на Бендида, трябва да се имат предвид функциите на гръцката богиня. Но поради многостранните черти на Артемида с право се казва, че всъщност има много “Артемиди”, чийто произход е различен: остатък от минойската епоха с привнесени впоследствие черти от дошлите по- късно гръцки племена. По времето на Херодот обаче тя е богиня на животинския свят, каквато е и прадревната “ Господарка на животните”, “ Великата майка”, “ Великата богиня”, божество на горите и плодородието, на водите и изворите, а също и на раждането. Тя е чествана с танци – в някои области с разпуснат характер- и с нощни празници. По- късно тя станала богиня на луната / както брат й Аполон- на слънцето/ и това я свързва с Хеката. Самата Хеката, с малоазийски / карийски/ произход, първоначално е едно могъщо всеобхващащо божество, у което постепенно се налага хтоничната страна- богиня ан мъртвите, с която общували магьосниците и вещиците. И понеже била зла богиня и трябвало да се умилостиви, а, от друга страна, магьосничеството било предимно в ръцете на жените, те я правят своя покровителка, и то не само да ги пази, но и да бди над тях при раждането, което я свързва с Артемида.
Бендида била преди всичко богиня на животинския свят, на лова, вегетацията и плодородието. Според сведението на Херодот тракийските и пеонските жени, когато принасяли жертва на “ царица Артемида”, увивали винаги даровете с пшенична слама. Това личи също и от оброчните плочки.
Въз основа на Херодотовия текст за почитаните у траките богове е изказано предположение, че Бендида била женско съответствие на бога на войната, нещо, което всъщност я поставя във връзка с Тракийския конник, за който ще стане на въпрос след малко. Преди да разгледам образа на Тракийския конник / бог Херос/- считан за основното тракийско божество, трябва да се спомене и друго божество- бог Хермес.
Херодот говори за особената почит на Хермес у тракийските царе. Те се кълнели само в негово име и изкарвали от него произхода си. Предполага се, че това сведения се отнася само за Пангейската област, понеже Херодот бил посетил само тази част от Тракия, което се потвърждавало и от тракийски монети с образа на Хермес от тази област – на дероните, ореските и на Едонския цар Гета / ок. 500 г.пр.н.е./.
Наред с изброените от Херодот богове траките са почитали и други- Аполон, а по- късно и Асклепий. Какви са били тракийските им имена, не се знае.
Култът на гръцкия Асклепий, както и на Аполон се настанил върху местен здравоносен култ. Що се отнася до Телесфор, той също така бил тракийски демон на здравето. Изобразявал се като момченце, облечено в ямурлук с качулка. Името му е гръцко- “ който донася края, съвършенство”, – но има предположение, че е превод от тракийски. В оброчните паметници от тракийските земи Асклепий и Хигия се представят или по стереотипния гръцки начин- тои, възрастен брадат мъж с тояга, около която се увива змия, понякога с яйце; те със змия или свещена паниця, – или под сложния образ на Тракийски конник. Особено бил почитан асклепионът на Пауталия / Кюстендил/. В най- голямото гръцко светилище на този бог в Епидавър в Пелопонес е намерено посвещение на “ пауталийските Асклепий, Хигия и Телесфор”.
Наред с това трябва да се споменат и нимфите, които застъпвали също местен култ на изворни божества. По римските паметници ги виждаме три било облечени, било голи, понякога танцуващи като харитите / грациите/, като изворът се символизира с изтичаща се урна. Те имат също здравеносни функции и се свързват с Асклепиий, Аполон, Зевс и Хера, Тракийския конник, а представянето на еросчета с факли ги поставя във връзка с Артемида и Афродита.
Траките почитали и други божества, но те са оставили малко следи, може би защото се слели с известните вече вероятно под вляние на гръцкия пантеон. Особено бил развит, изглежда, слънчевият култ. Това личи от един стих на Софокъл, в който слънцето е наречено най- почитаното божество у траките, от вероятното изображение на слунчевия диск върху тракийските монети на дароните, от това, че когато съдели, витинците сядали срещу слънцето, за да им гледа съдбата, от присъствието му в мита за Орфей. Може би под вляние на гръцката религия, където Хелиос няма собствен образ, а Аполон става бог на това светило, и у траките то не е получило по- голяма култова самостоятелност.
Един от най- трудните въпроси е този с Тракийския конник, известен единствено от оброчните паметници, които са много малко от късната елинистическа епоха и почти изключително от римската. В тях той е назован Херос, Господ / господар/ Херос, Бог Херос, Господ бог, Бог, обикновено с още някакъв тракийски, гръцки или римски епитет. Неговата същност не би могла да се долови, ако не се има предвид казаното досега.
Тракийският конник бил най- разпространеното божество и е представен досега с над 1500 паметника, намерени на около 350 места, някои от които са големи светилища. Нямало е място и в най- затънтените области, където да не е бил почитан. Светилищата се намирали обикновено на височинки и хълмове, близо до студени извори / например Глава Панега, с. Златна Панега, Луковитско, Огняново, Пловдивско, и др./, както и в пещери / например в Мадара, в Родопите, при с. Лиляче, Врачанско, където светилището е било изнесено по- късно пред пещерите/ или на скали с ниши / например при Филипи/; други нямат видима особеност.
Конникът е представен почти винаги надясно / извънредно рядко наляво/ в ход, в скок или спокойно застанал. Той имал разнообразни епитети. По своята форма те са съществителни или прилагателни. Съществителните са отделни негови имена – Манимазос, Дабатопейос, Пирмерулас и др. Прилагателните, произведени от съществителни, говорят за специфични функции.
Погледнат по- отблизо, изобразеният на паметниците Тракийски конник е млад с паница, копие и щит или с убит дивеч в ръце. Следват го прислужник, куче или лъв; преследва глиган, бик, елен, коза или заек. Върви към алтар, обслужван от забулена жена и пазен от змия, виеща се по клонато дърво.
Конникът се разкрива в своята същност като божество на природата, вегетацията и животинския свят. Оттук той е бог на лова, което се вижда от цяла група негови релефи с ловен сюжет. Погледнат по- отблизо, изобразеният на паметниците Тракийски конник е млад с паница, копие и щит или с убит дивеч в ръце. Следват го прислужник, куче или лъв; преследва глиган, бик, елен, коза или заек. Върви към алтар, обслужван от забулена жена и пазен от змия, виеща се по клонато дърво. Епитетът му Пирмерулас /Pyrmerulas/ го свързва по всяка вероятност с посевите / ако на тракийски pyros е “ жито”, както на гръцки/. За идеята като покровител на стадата говорят оброчните плочки с молба за опазване на добитъка и тази му функция се подчертава особено ясно от посвещението ан пазачите на полско имение, направено му под образа на “ Дионис”, но посветено на Асдулес, в Мелник. Връзката му с конете се долавя в епитета Утаспиос или Ветеспиос/ Utaspios, Vetespios, сроден с думата asp, esp “ кон”/, както и в посвещения, направени от лица, свързани с отглеждането на коне.
И така, като обобщение на всичко казано дотук за “ Тракийският конник”- “ Херосът”- “Богът”- “Господът” / “ Господарят”/, може да се заключи, че той е първоначално едно божество на природата, вегетацията и животинския свят и поради тази си същност е получил или по начало притежавал хтонични и здравеносни функции. Той е имал образ на конник- ловец и е бил наричан на различни места с различни имена и епитети. Той не е бил единственото божество у траките. Те са имали също свой Аполон, Асклепий, Арес, чиито имена за жалост не знаем и които може би / и това е най- вероятното поне в отделни случаи, и то у отделни племена/ понякога били наричани различно, както например Плейстор е вероятно Арес. В религия като тракийската, в чиято основа лежи обожествяването на природата и нейните сили, божествата не са били строго индивидуализирани и с разграничени функции. В епохата на елинистическия синкретизъм, който по същество е деиндивидуализиране на отделните божества, те са били сближавани с гръцките и представяни като тях, а понеже, от друга страна, са били близки до тракийското божество- конник, били изобразявани и като него. По- късно същото станало и с римските божества. Но важното в случая е, че всички тези иемна на божества, всички тези ритуали и описания в детайли Тракийски конник са едно явно доказателство за две неща- първото нещо е,че тракийците са били древен народ с богата духовна култура и изпълнена с обичаи и ценности религия, а второто нещо е, че тази култура, тази религия не само се е повлияла от гръцката или римската, а и тя самата оказвала влияние. Пример за това е факта, че повечето гръцки богове са били почитани и от траките, макар и с различни имена. А обстоятелството, че в Абдера през V в.пр.н.е. се почита Аполон с тракийско прозвище Деренос, говори, че в гръцките божества се влагали и тракийски представи. Именно това силно влияние, именно тази непоклатимост в устоите на тракийската духовна култура съхранява тряакийската народност, дори и през дългите столетия на Римската империя.
А всичко това, казано дотук – богатото материално наследство, бита, художествените занаяти, изкуството, духовния живот, погребалните обичаи и религията – всичко това ни дава цялостния образ на древна Тракия. Множеството примери, хилядите доказателства, които и до днес не са разгадани напълно, неспиращите проучвания и разкопки днес могат да определят географските граници, цялостното обществено- икономическо, политическо и културно развитие на траките в периода на първобитнообщинния и робовладелския строй. Може да се докаже и техния принос в общочовешката културна съкровищница, както и състоянието на тези земи, когато тук се създава средновековната българска държава. В резултат от направените през последните деситилетия значителни археологически проучвания, нашите предишни представи за характера на най- ранните цивилизации от епохата на палеолита, неолита, халколита, бронзовата епоха, желязната епоха, както и мнението ни за тяхната хронология и периодизация, тотално се промени !
Благодарение на хиляди историци, археолози, езиковеди и изкуствоведи днес е възможно да се състави цялостното изложение на хилядолетната история на древнотракийските земи. Изложение, което води до по- дълбоко и всестранно изясняване на историческото развитие, достигнало до образуването на сложна социално- икономическа и културна действителност през Късната античност и Ранното средновековие. Тази действителност именно е и античното наследство – и това, което е привнесено от траките и прякото въздействие на гръко- римската цивилизация. Това древнотракийско наследство е основата, на която се изгражда историческата приемственост между древността и Българското средновековие.
Библиография:
“История на България” Том I / Първобитно-общинен и робовладелски строй. Траки/ , издателство на БАН, София/ 1979г.
“Кратка българска енциклопедия” Том V, издателство на БАН, София
Източник: www.koronal.com
много яко е