Източник: С разрешението на автора!

Източник: С разрешението на автора!

Гергана Шейлева

На около 2 км южно от с. Главан, Гьлъбовско, върху билото на един от северните ридове на Сакар планина все още могат да се видят следи от масивни стари зидове. Според местното предание на това място е съществувала голяма крепост, която е била важен отбранителен център през ранновизантийския период и през средновековието. В научната литература тази местност е известна с името „Калето“ или „Градището“. Редом с тези названия местното население я нарича и с името „Балзена“.

Главанската крепост привлича вниманието на историците със загадката за името и историче­ската си съдба още от края на миналия век.¹ От тогава са и първите по-подробни описания на крепостта, оставени от братята Шкорпил.² Те дават и първия й план, като я определят като римски или средновековен градеж (обр. 1). Посочените от тях размери са приблизителни, а интерпре-тиране­то на запазените по тяхно време останки от зидове – доста неточно, както се установи в резултат на проведените разкопки. Според тях, яките укрепителни стени, подсилени от няколко кръгли кули са свидетелство за значимостта на крепостта, за административните и отбранителните й функции. Това им дава основание да предположат, че тук се е намирала столицата на келтите Тиле (Тилис), чието име свързват с известния от описанието на Прокопий De Aedificiis, кастел Тулеус.³ Важно е и сведението за няколко монети, намерени в крепостта, след които една медна монета на Юстиниан I (527–565). Укреплението в местността „Градището“ е отбелязано и от В. Миков и Ив. Велков сред находищата от Южна България.⁴ Според тях, тук е имало голяма тракийска крепост, използвана и в по-късно време – VII–XII в.

С въвеждането в научно обръщение на надписа от колоната, намерена до с. Сюлейманкьой (дн. с. Сечище, Шуменско), голямата крепост край Главан отново попада в полезрението на истори­ците. Проф. Златарски, един от най-авторитетните коментатори на надписа предполага, че „може там да се е намирала средновековната Балзена“.⁵ Предположението му не е подкрепено с аргумен­ти и въпреки че не всички са склонни да го възприемат,⁶ в следващите години се налага доста трайно в научната и научно-популярната литература. В днешно време идеята за локализирането на Балзена в местността „Градището“ край с. Главан се приема почти безкритично и се среща в почти всички по-нови публикации, касаещи крепостното строителство в средновековна България.⁷

Какво всъщност ни разкриват писмените извори по отношение на Балзена? Това име е известно единствено от т. нар. Сюлейманкьойски надпис, в който са отразени условията на 30-годишния мирен договор между България и Византия. Според повечето изследвачи времето на сключването му може да се отнесе към края на 814 или началото на 815 г., при управлението на Омуртаг.⁸ В първата глава на мирния договор се установява новата граница между двете страни в района на планините Странджа и Сакар. Тя започва от Дебелт по старата линия на Еркесията и минавайки по вододела на Сакар планина достига до р. Марица при Констанция, а оттам вероятно до Хемус.⁹ Сред граничните крепости се споменават имената на повече или по-малко точно локали­зирани средновековни крепости – Дебелт, Перамокастел, Балзена, Агатоники, Констанция, Макри ливада.¹⁰ Докато повечето от тях са известни и от други писмени извори – например за Агатоники, посочена за най-близкостояща до Балзена, се говори като за голям град – епископско седалище в епархийските списъци от времето на Лъв VI (886–912) и в хрониката на Ана Комнина за събитията от XI в., то за Балзена не са известни никакви сведения повече. Мнението, че името на град Лигулгу в описанието на Ал-Идриси от XII в. може да се възприеме като изопачено изписване на името Балзена днес е категорично отхвърлено.¹¹ Също така неприемливо е и отъждествяването на средно­вековния град Блисмос (или Близимос) с Балзена.¹² Трябва да отбележим, че имената на Агато­ники и Балзена не се срещат и в по-ранни извори – например у Прокопий, който добросъвестно изброява имената на новопостроените или възстановени крепости по времето на император Юстиниян (527–565). От това може да се заключи, че и Агатоники, и Балзена, са крепости, изградени вероятно след трайното настаняване на славяните на Балканския полуостров и образуването на българската държава, във времето, когато разширяването й към южните части на полуострова

227

принуждава Византия да оттегли граничните си линии на юг и да строи нови отбранителни съоръже­ния по северните склонове на Родопите, по Сакар и източните старопланински проходи в посока на Черно море.

Важно значение за установяване времето на изграждане и съществувате на крепостта в м. „Градището“ край с. Главан, както и за опредeляне стратиграфията на обекта имаха проведените през есента на 1992 г. археологически разкопки. Тъй като дотогава сведенията за крепостта бяха черпени единствено от теренни наблюдения, разкопките успяха да внесат достатъчно яснота по въпроса за вероятната локализация на Балзена на това място.

При първоначалния оглед на терена се установи, че следите от крепостните зидове могат да се проследят доста добре в участъци, открити от храсти и дървета, което дава възможност да се определи с голяма точност трасето на крепостната стена. Значителни повреди на стената са нане­сени от вкопаните под нивото на терена военни съоръжения, за изграждането на които е използван каменният материал на самата крепост. Местното население също доста дълго време е използвало развалините като каменна кариера. Преди 20-тина години склоновете на възвишението са били залесени, което допълнително затрудни проучването на крепостта и близката й околност.

Крепостта е издигната върху билото на силно издължен хълм с надморска височина 535 м, от който се открива широк изглед на юг и изток. Местоположението й е стратегически избрано, тъй като е достъпна само по тесен път, пресичащ платото на дължина. Планът на крепостта е съобразен с особеностите на терена и е с формата на неправилен петоъгълник, чиито дълги страни са ориенти­рани според конфигурацията на платото в посока СИ – ЮЗ (обр. 2). Дължината й е около 110 м, а най-голямата ширина – 44 м. Вътрешната площ на крепостта е около 6.5 дка.

Поради ограничените финансови средства и време, проучването на крепостта се извърши чрез шест сондажа, разположени на достъпни за работа места и няколко траншеи за допълнително проучване на малко участъци от стената. Централният сондаж с дължина 25 м и ширина 5 м пресече югоизточната стена на крепостта и външно каменното ограждане, следващо на около 15 м от стената и успоредно на нея. Трасетата на двете стени сравнително ясно се проследяваха по терена и вероятно точно тях са визирали братя Шкорпил в описанието си за двойните укрепителни зидове на Главанската крепост.¹³

Каменното ограждане или „валът“, засечени на няколко места, е изградено от средни и дребни по големина камъни и сбита пръст. Височината му е до 1,5 м, ширината – между 7 и 8 м. В централния сондаж, където валът бе разрязан, за да се уточни профилът му, се установи, че той се състои от три реда големи камъни, положени направо на древния терен. Под и около него има пласт от сравнително фина пръст с фрагменти от халщатска керамика. Формата на каменното ограждане е силно издължен овал, съобразно конфигурацията на терена. Двата зида в по-голямата си част следват успоредно един на друг, с изключение на югозападната стена, където външния вал се извива под форма на дъга, на около 24,5 м от стената. Начинът на изграждане, формата на вала и намерените археологически материали (обр. 4) дават основание да го отнесем към ранножелязната епоха, когато тук вероятно е съществувало укрепено поселение. За съжаление следите на това селище са почти напълно унищожени от издигналата се на същото място няколко века по-късно крепост.

Градежът на крепостната стена във всички проучени участъци е идентичен – от грубо обрабо­тени камъни по лицата и пълнеж от по-дребни камъни, споени с хоросан, обилно примесен с дребни късчета счукани тухли (обр. 3). Основите стъпват върху материковата скала, която на места се появява и на повърхността. Най-голямата запазена височина на стената е по северозападния склон на възвишението, където достига до 1.20 м (обр. За). В останалите участъци стената не надхвърля 0.70 -0.80 м. Ширината й се колебае в границите на 1.80 – 220 м. В североизточния ъгъл изграждане­то на стената е било съобразено с природните дадености, като големите каменни блокове, естестве­но съществуващи там, са включени в трасето й. По време на разкопките бяха проучени добре запазените основи на южната ъглова кула. Тя е с форма на неправилен трапец, обърнат с тясната си основа навън. Широка е около 3 м и дълга 4.50 м. Единствено в този участък субструкцията на зидовете източно и северно от кулата излиза на около 0.50 м извън лицето на суперструкцията, оформяйки подпорна стена с височина 0.30 – 0.40 м (обр. Зб). В останалите сондажи, чрез които бяха засечени ъглите на крепостта и изяснен цялостния й план, не се откриха следи от кули.

Не може да се каже със сигурност дали вътрешността на крепостта е била застроена или не, докато не се извършат по-широкомащабни проучвания, особено в северния и западния й сектор. В разкопаните участъци не се откриха зидове или други признаци, които да свидетелстват за строи-

228

телна дейност вътре в крепостта. Изключително малко е и количеството на керамичния материал, отнасящ се към ранновизантийската епоха. Съотношението му спрямо керамиката от ранножелязна­та епоха е 1:5. Прави впечатление, че липсват фрагменти от ойнохоевидни кани, както и от груба домашна керамика, които са много характерни за ранновизантийската епоха и са широко разпрос­транени сред керамиката от други области. Съдовете са работени на крачно грънчарско колело, от сравнително добре пречистена глина, добила след изпичането обикновено черен, сивочерен, а по-рядко и керемиденочервен цвят. Най-масови са формите на съдовете, характерни за V в. Макар и по-малобройни се срещат и фрагменти от гърнета от VI в, които повтарят широко разпространени типове. Други находки от ранновизантийската епоха не се намериха.

Не се намериха и никакви керамични фрагменти или други археологически материали от по-късни епохи.

Въз основа на намерения керамичен материал, начина на изграждане на стената и прилагане­то на характерните принципи на ранновизантийското крепостно строителство може да се твърди, че крепостта е изградена през V в., на мястото на отдавна напуснато тракийско укрепление. Обитавана е за период от около 100 години и то не непрекъснато, а по-скоро е била използвана за убежище при вражески нападения от местното население, което е живяло в своите селища някъде в близката околност. Следи от такива поселения се откриват в близките местности „Чешката“ и „Пазар-юк“. След средата на VI в. крепостта е била изоставена окончателно. След тази дата тя не е заселвана никога повече и не е функционирала, когато няколко века по-късно тези земи са включени в пределите на българската държава. Това обстоятелство добре се съпоставя с известията от хрони­ката на Продължителя на Теофан и Скилица – Кедрин, че императрица Теодора отстъпила на българския владетел Борис пустата по онова време земя, простираща се до т. нар. Сидера.¹⁴ В. Златарски¹⁵ смята, че е била отстъпена областта между вододела на Сакар планина и Странджа и пограничния окоп Еркесия. Тази област българите нарекли Загора. Липсата на каквито и да било находки, които да свидетелстват, че крепостта е била заселвана през Средновековието, по време на Първото или Второто Българско царство показват, че тя е загубила своето стратегическо значе­ние на гранична крепост от времето на Юстиниян с промените, настъпили в този район след VI в.

Резултатите от разкопките позволяват категорично да се отхвърли съществуващото в литерату­рата мнение за локализирането на Балзена в местността „Градището“ край с. Главан. Опирайки се на единствения писмен извор, в който се среща нейното име, можем да предположим, следвайки изброяваните крепости в направление от изток към запад, че Балзена трябва да се търси в посока на изток от Агатоники, за която е почти сигурно доказано че се е намирала край днешното с. Оряхово, Харманлийско.¹⁶ Бъдещите проучвания на този все още сравнително слабо изследван район вероятно ще дадат възможност за по-конкретни предположения относно действителното местоположение на средновековната Балзена.

БЕЛЕЖКИ

1     Шкорпил Х. и К. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пл. 1885, с. 43; Иречек К. Княжество България. II част. Пътувания из България. Пл. 1899, с. 695.

2     Шкорпил Х. и К. Паметници из Българско. Дял I, част I. С. 1888, с. 51 – 54.

3     Шкорпил Х. и К. Първобитните люди в България. Пл. 1986, с. 16; Шкорпил Х. и К. Паметници… с. 85-86.

4     Миков В. Предисторически селища и находки в България. С. 1933, с. 133; Същият. Тракийски селища и градища в Сакар – БИБ, V, 1932-33, т. II, с. 165; Велков Ив. Градища. Опит за систематизиране и датиране на укрепените селища в българските земи.ГНАМП, II, 1950, с. 1163.

5     Златарски В. Н. Сюлейманкьойският надпис….с. 168.

6     Миков В. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. С. 1943, с. 49; Бешевлиев В. Първобьлгарски надписи. С. 1979, с. 157.

7      Тьпкова-Заимова В. Крепости и укрепени градове през Първото Българско царство. ВИС, XXV, 1956, кн. З, с. 47.; Чолпанов Б. Каменните щитове. С. 1989, с. 217.

8      Златарски В. Н. Известия за българите в хрониката на Симона Метафраста и Логотета. Сб. НУНК, XXIV, 1908, с. 67, бел. 1; Същият. Сюлейманкьойският надпис…, с. 171 -174; Бешевлиев В. Цит. съч., с. 162 -163.

9      Златарски В. Н. Известия за българите…, с. 67 – 68; Съшият. Сюлейманкьойският надпис…, с. 168 – 169; Бешевлиев В. Цит. съч., с. 156 -159.

10   За локализиране на отделните селища. Шкорпил Х. и К. Паметници из…, с. 35 – 36; Златарски. Н. В. Известия

229

за българите…, с. 67, бел. 2; Същият. Сборник в чест на Пловдивския митропололит Максим. С. 1931, с 98 – 199; Миков В. Локализиране на някои изчезнали антични и средновековни селища и крепости в България. Археология, Х, 1968, кн. З, с. 35; Бешевлиев В. Цит. съч., с. 156 -159.

11    Недков Б. България и съседните й земи през XII в. според Идриси. С. 1960, с. 100. Кендерова Ст. , Б. Бешевлиев. Балканският полуостров, изобразен в картите на Ал-Идриси: Палеогр. и ист. геогр. изследване. Ч. 1, С. 1960, с. 74-74.

12    Шкорпил Х. и К. Някои бележки…, с. 17 -19; Иречек К. Пътувания из България, С. 1974, с. 747; Недков Б. Цит. съч., с. 100.

13    Шкорпил Х. и К. Паметници…, с. 552 – 54.

14    ГИБИ, V,1964, с.117-118; ГИБИ, VІ, 1965, С. 238.

15    Златарски В. Н. Известия за българите…, с. 65 – 70; Същият, История на българската държава през средните векове. Т. I, Ч. ІІ, С. 1971, с. 46 -47.

16    Пак там.

СПИСЪК НА ОБРАЗЦИТЕ В ТЕКСТА

Обр. 1. План на Главанското градище (по Шкорпил) Обр. 2. План на ранновизантийската крепост        Обр. 3. Напречни разрези на крепостните стени

а) в сондаж 4

б) в сондаж 2

в) при кула 1

Обр. 4. Керамика от ранножелязната епоха Обр. 5. Керамика от ранновизантийската епоха

Is the Fortress near Glavan Balzena?

 (Abstract)

Gergana Sheyleva

The present article deals with the results of the archeological excavations of the Early Byzantine fortress south of the village of Glavan in the municipality Galabovo. It is situated on a naturally protected hill in the bosom of  Sakar Mountain in the locality of Kaleto (“ The Site of the Ancient Town”). A splendid view to the south and south-west is revealed from here. Some historians localize in this exact area the Medieval Balzena fortress, which is known only from the inscription of Siuleimankioi used as a frontier-post between Bulgaria and Byzantium during the reign of Omurtag . The first reports of the fortress were given by the Shkorpil brothers. According to them this locality was inhabited during the Thracian and the Early Byzantine period.

In the autumn of 1992 drilling excavations were conducted with the purpose of determining the stratigraphy and the chronology of the site.

The fortress is with the shape of an elongated pentagon, oriented in accordance with the configuration of the plateau in north-western and south-eastern direction and  encompasses an area of about 5 decares (pattern 3). The walls are constructed of fragmented stones in their outside parts and of filling consisting of small stones and pink mortar.  One trapezium-shaped tower flanks the entrance of the fortress from the east. Judging by its lay out the Glavan fortress has its most exact parallel with the fortress, which is situated 12-13 kilometers to the west  near the village of Izvorovo, in the municipality of Harmanli.

Traces of a Thracian settlement were established which was destroyed by the subsequently built fortress. It was flanked with an earth bank, remains of which can be found south of the fortress’s walls. The constructing technique, its shape and the archeological materials (pattern 4) date it to the Early Iron epoch.

There are no data for building inside the fortress. The predominant ceramic material (mainly pots) is characteristic of the fifth-sixth century.

The overall analysis of the results of the conducted archeological excavations, the constructing technique and the materials which were uncovered show that the fortress was constructed in the fifth century, on the site of a Thracian fortification deserted long before that. It was probably used as a shelter during enemy attacks.  It was completely deserted after the middle of the sixth century. The lack of finds from the Middle Ages proves that the fortress lost its strategic importance of frontier-post during the reign of Justinian the Great with the changes, which took place in the region after the sixth century, and it was never again dwelled in. All these facts give us grounds to come to the conclusion that the fortress near the village of Glavan can not be identified with the medieval Balzena. The place of the last one according to the author is eastern of Agatoniky (the present vill. of Oryahovo, district of Harmanli).

230

обр. 1

обр. 2

обр. 3

обр. 4

обр. 5

Източник: С разрешението на автора!

]]> http://archaeology-knigi.com/%d0%b1%d0%b0%d0%bb%d0%b7%d0%b5%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d0%b8-%d0%b5-%d0%ba%d1%80%d0%b5%d0%bf%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%b9-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd/feed/ 0 http://archaeology-knigi.com/%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b8%d1%89%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%be%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%85-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%b9-%d0%be%d0%b2%d1%87%d0%b5%d0%bf%d0%be%d0%bb%d1%86%d0%b8/ http://archaeology-knigi.com/%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b8%d1%89%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%be%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%85-%d0%ba%d1%80%d0%b0%d0%b9-%d0%be%d0%b2%d1%87%d0%b5%d0%bf%d0%be%d0%bb%d1%86%d0%b8/#comments Tue, 22 Mar 2011 12:23:02 +0000 admin http://archaeology-knigi.com/?p=1212 Градището Острия връх край Овчеполци, Пазарджишко

Сергей Торбатов

В най-западната част на Горнотракийската низина, на около 15 км северно от Пазарджик, “в равнината плуват като продълговат остров четири звъновидни хълма” (Иречек 1974, 380) (обр. 1). Това са известните в географската литература Овчи хълмове (Коюн тепе) – крайна южна издънка на Същинска Средна гора (Батаклиев 1923, 9, 12; Цончев 1963, 8). Всъщност, хълмовете са пет на брой (обр. 2). Разположени са в права редица от северозапад на югоизток, като първите четири са свързани помежду си с високи тесни седловини и обр.уват компактен масив, а крайният югоизточен е малко по-отдалечен и по-нисък. Овчите хълмове са с еруптивен произход. Възникването им е плод на геотектоничната активност в района през епохата на терциера (Батаклиев 1923, 10).

На 1 км югозападно от с. Овчеполци се издига Острия връх (513,9 м) – среден по местоположение и втори по височина сред Овчите хълмове (обр. 3). Той рязко се откроява в масива по външния си вид. Представлява съвършено правилен вулканичен конус, овенчан с “шапка” от андезитен туф. На различни нива по склоновете на върха се наблюдават безформени струпвания от огромни скални отломъци. Импозантният и необичаен облик на Острия връх, както и несъмнените му достойнства за отбрана и водене на далечно кръгово наблюдение, са били по различен начин оценени и утилизирани от обитателите на района в миналото. Най-ранното писмено известие за наличието тук на следи от селищен живот датира още от третата четвърт на ХІХ в. В издаденото през 1870 г. във Виена “Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”, Стефан Захариев съобщава за развалини на това място от крепост, известна в локалната топонимия под името Гюргюво кале. Според местна легенда, защитниците на крепостта дали силен отпор на турското завоевание, а техният предводител – войводата Георги, геройски загинал в битка с нашествениците (Захариев 1870, 75, 78). Неизвестно дали само по позоваване на С. Захариев, или и въз основа на собствена информация, “едно голямо градище на в. Коюнтепе (Овчехълм) при с. Ферезли [сега Овчеполци]” е отбелязано 15 години по-късно и от братята Владимир и Карел Шкорпил в изготвения от тях списък на известните към това време стари укрепени обекти в Средна гора между реките Тополница и Стряма (Шкорпил, Шкорпил 1885, 55 № 72). Според Константин Иречек, същото “пространно градище” се явява първа следа от юг към север, маркираща трасето на стар път, който “вървял право от Етрополския балкан през Панагюрско в Тракийската равнина, към могилите Коюнтепе” (Иречек 1974, 398). Фактът за съществуването на развалини от “твърдина” на запад от Овчеполци е отново потвърден в краеведското изследване на Петър Карапетров за Панагюрския край. Тук са приведени и все още битуващи сред околното население легендарни сведения за нейното превземане от турците, които отчасти се различават от тези, разказани в съчинението на С. Захариев (Карапетров 1893, 129). Наред с известното вече наименование Гюргево [Гюргюво] кале, Иван Батаклиев посочва и друг вариант на топонима, съдържащ своеобр.на оценка за мащабите на селищната форма – Гюргев град (Батаклиев 1923, 36). Кратките бележки на Павел Делирадев за миналото и забележителностите в землището на Овчеполци не съдържат нова информация  (Делирадев, 204, 230).

Въпреки честото му споменаване, градището край Овчеполци остава енигма за специалистите чак до 1963 г., когато Димитър Цончев за пръв път публикува описание на регистрираните там археологически структури, придружено с окомерна скица на обекта (Цончев 1963, 63-65) (обр. 4). Според него, останките принадлежат на средновековна крепост, изградена във времето на Първото българско царство и разрушена няколко века по-късно. Крепостта е с почти кръгла форма и площ около 10 дка и заема най-горната част от конуса на Острия връх, наричан още Поличките, а по-рядко Калето. Защитена е била с околовръстна стена, удвоена по протежение на ¾ от периметъра. Зидът е единичен само от южната страна[1]. Разстоянието между външната и вътрешната отбранителна линия е от 10 до 15 м. Крепостните зидове са дебели 2,10-2,30 м. Градежът е от обикновени ломени камъни, между които има части от тухли и керемиди, споени с бял хоросан. Отвътре зидовете са били укрепени с мрежа от напречни и надлъжни дървени греди (сантрачна система). Надлъжните греди са били положени на около 0,30-0,40 м навътре от външното и вътрешното лице на зида. Запазени са само леглата им, чиято височина варира от 0,12 до 0,22 м, при широчина от 0,13 до 0,20 м. Крепостните стени са разрушени до съвременното ниво на терена. Техните руини задържат пръстта от свличане по склона, като образуват добре оформени хоризонтални тераси с различна широчина от север, североизток и изток (“полички”, откъдето идва и вариантното име на крепостта). Предположително е установено местоположението на два входа по трасето на външната крепостна стена – единият в северозападната, а другият в югоизточната й част. Състоянието на останките не е позволило определяне на тяхната широчина, но изрично се споменава, че зидът около тия входове е изграден с червен хоросан. Между двата крепостни зида в северната част на крепостта Д. Цончев отбелязва един напречен зид, който според него е бил предназначен да спира неприятеля, когато е успявал да проникне през северо­западния вход. Кули, четири на брой, са регистрирани само по външната крепостна стена. Техните зидове са дебели от 1,20 до 1,30 м, а вътрешният им диаметър е 3,40 м (обр. 5).

Тук-там във вътрешността на крепостта са се забелязвали останки от сгради. Такива имало и на самия връх. Подробно е описан добре запазен резервоар за вода, който и днес личи на терена (обр. 6). Разположен е на 15 м северно от южния крепостен зид и представлява правоъгълна постройка с дължина 3,40 м, широчина 4,20 м и дълбочина над 2 м (дъното е засипано с пръст и строителен трошляк). Зидовете на съоръжението са с де­белина 1,10 м. Градени са от ломени камъни, споени с твърд червен хоросан. По външното и вътрешното им лице се виждат тухлени пояси, състоящи се от 4,5 и 6 реда тухли, които не преминават през цялата дебелина на зида. Тухлите са с размери 0,32 х 0,32 х 0,04 м, а фуги­те между тях са почти два пъти по-широки от дебелината им.

Съобщава се и за разнообразни находки от територията на обекта, включващи фрагментирана строителна и битова керамика, железни върхове на стрели, монета на Йоан Цимисхи, както и мраморна оброчна плочка с изображение на Тракийския конник[2]. През 1966 г. градището край Овчеполци е обявено за паметник на културата от местно значение, квалифициран като “средновековна крепост” (Държавен вестник, бр. 58 от 1966 г.).

Теренните констатации на Д. Цончев за дълго време остават меродавни в научната книжнина, а, както ще стане ясно от текста по-долу, някои от тях продължават да са актуални и сега. Предложената от него хронологическа интерпретация на обекта обаче не се приема еднозначно от по-късните изследвачи. Така например, макар и без да изтъква сериозни аргументи, а само въз основа на формален архитектурен анализ, Димитър Овчаров разглежда външния укрепен пояс като пример за класическа протейхизма и поставя крепостта сред паметниците на ранновизантийското фортификационно строителство в българските земи (Овчаров 1982, 53, 55). Позовавайки се на лични наблюдения и на датировката на значителна част от намирания на терена масов подемен археологически материал, Петер Соустал също се изказва в подкрепа на тезата за ранновизантийския произход на крепостта край Овчеполци (Soustal 1991, 383).

През 2005 г. стана възможно формулираните дотогава мнения и констатации да бъдат подложени за пръв път на проверка чрез методите на полевата археология. В самото начало на годината, без съобразяване със задължителната в подобни случаи процедура, върху Острия връх беше монтиран комуникационен ретранслатор. Извършеният впоследствие оглед от специалисти от РИМ – Пазарджик установи, че за осигуряване на достъп до върха за транспортиране на съоръжението предварително е бил прокаран с тежка земекопна техника черен път с широчина до 4 м, при което на няколко места са били разрушени зидове на постройки (включително и част от крепостната стена) и е бил изгребан културен пласт с дебелина от 0,20 до 0,90 м. Особено големи са пораженията в най-горната част на върха, където археологическата субстанция е практически напълно унищожена при оформянето на широка хоризонтална площадка от южната и югоизточната страна, на около 6,50 м от най-високата точка. От изброените тук зидове на изготвения от Д. Цончев план не е останала и следа. Към края на 2005 г. възникна необходимост от дооборудване на вече инсталираното ретранслационно съоръжение с подземен захранващ електрически кабел. Внесеното за съгласуване в НИПК проектно трасе беше коригирано, с оглед свеждане до минимум неизбежните нови разрушения в чертите на археологическия обект. Специално свиканата за целта междуведомствена комисия предписа извършване на спасително археологическо проучване по трасето и в ширината на изкопа за кабел на територията на декларирания паметник на културата, т. е. в участъка от площадката под върха до крепостните стени в посока северозапад, и постоянно археологическо наблюдение на изкопните работи в останалата част от трасето (обща дължина около 1500 м).

Проучването беше осъшествено за четири работни дни през първата десетдневка на декември 2005 г.[3]⁰ север-северозапад. По цялото му протежение на дълбочина от 0,20 до 0,50 м от повърхността се достигна до скална почва. На 31 м северозападно от началната точка беше регистриран еднолицев подпорен зид, изграден от споени с бял хоросан ломени камъни и пристроен към нисък скален венец. Въпреки предварителните очаквания, базиращи се на съставения от Д. Цончев план, изкопът премина през напълно обезличените останки от субструкцията на само една (!) крепостна стена, която е била пресечена при прокарването на черния път към върха. Останки от тази стена добре личаха в шкарпа на пътя североизточно от канала. Тя е с дебелина 2,08-2,10 м и носи характерните белези на късноантичното фортификационно строителство. Градена е по метода opus implectum, като лицата са от по-големи полуобработени камъни. Хоросанът е бял, с примес на дребни парчета счукана строителна керамика. (Торбатов 2006а, 264-265). Изкопът в чертите на обекта, условно означен Сондаж А, беше с дължина 65 м и широчина 0,40 м (обр. 7). Той започваше от ретранслационното съоръжение и се спускаше в права линия по склона на възвишението в посока 41

Поради големия наклон и плитко разположената скала, които не позволяват задържането на почвен пласт, никъде по протежение на изкопа не беше установена отчетлива стратиграфия. Събраният археологически материал датира от различни исторически епохи – късна желязна, римска, късноантична и средновековна (най-общо Х-ХІІ в.).

Конфигурацията на терена и почвените особености (стръмен склон и плитко разположена твърда материкова скала) предопределиха извършване чрез ръчен способ на изкопните работи по трасето на канала на протежение от около още 200 м извън границите на археологическия обект. В това своеобразно продължение на Сондаж А (А’) беше установено, че както през късната античност, така и през средновековието, зоната на обитаване се е простирала и по склона на северозапад в територията extra muros. Тук, на около 100 м от крепостната стена и непосредствено западно от последната, най-ниско разположена група канари, беше открито компактно струпване от късноантична покривна керамика на дълбочина 0,30-0,40 м, почти директно върху скалната основа. От това място произхожда и ограничено количество битова керамика от същия период. Под струпването от покривна керамика и върху скалата имаше тънък пласт от пепел и парчета желязна шлака. По всяка вероятност става дума за останки от постройка, в която е функционирала железарска работилница.

След приключване на изкопните работи беше предприет оглед на укрепената територия на върха на възвишението. Установена беше отчетлива разлика в техниката на градеж на вътрешната и външната укрепени линии. Външният зид е със сходна дебелина на вече описания (2,05-2,10 м), но градежът му е в opus incertum и много по-груб, като наред с камъните при оформянето на лицата безразборно са включени различни по големина късове строителна керамика (тухли и керемиди), а използваният за спойка хоросан е бял и ронлив и съдържа едър пясък. При означената на плана на Д. Цончев югоизточна ъглова кула ясно личи конструктивна фуга между вътрешната и външната крепостна стена. Всичко това свидетелства, че те принадлежат не само към различни строителни периоди, но вероятно и към различни исторически епохи..

На самия връх, в северна посока, непосредствено под “шапката” от валуни, бяха констатирани отчетливи следи от изкуствени изсичания в скалата – идеално огладени вертикални плоскости, прецизно оформени ъгли, жлебове (обр. 8). Тяхното предназначение и хронология са неясни.

Обходен беше и съседният хълм в югоизточна посока от Острия връх. Върху малка тераса на източния му склон беше регистриран пресен иманярски изкоп с дълбочина до 0,50 м (до скална основа), в който се наблюдаваха множество фрагменти от късноантична покривна керамика.

Осъщественото в края на 2005 г. спасително археологическо проучване в чертите и извън укрепената територия на градището край Овчеполци предостави важни данни за изясняване общата хронология на обекта, но същевременно повдигна редица въпроси относно неговата функционална същност и пространствено развитие през различните констатирани исторически периоди. С цел да се намери задоволителен отговор на поне част от тях, през месец май 2006 г. беше предприето ново теренно проучване, което имаше сондажен характер[4] (Торбатов 2007, 390-392). Скромният размер на осигуреното финансиране позволи последователното залагане в рамките на 17 работни дни на три сондажа в различни части на укрепената територия. Предвид голямата денивелация на терена и липсата на директна видимост, за точно отчитане на резултатите беше създадена система от геодезически работни точки, привързани към единен за обекта централен репер (ЦР) с надморска височина 507,765 м (по Балтийската височинна система).

Сондаж Б беше ситуиран в източната част на вътрешния укрепен пояс (според плана на Д. Цончев), напречно и непосредствено навътре от крепостната стена. Следи от самата стена не личаха на повърхността, но външният ръб на оформилата се след нейното разрушаване тераса ясно очертаваше нейното някогашно трасе. Сондажът имаше размери 10 х 3 м и ориентация запад-изток, с 22⁰ отклонение на югоизток. Теренът в неговите черти беше с денивелация 1,72 м от запад към изток и включваше  едно голямо хлътване в централната южна част. С изключение на югозападния ъгъл, културните напластявания бяха изчерпани до материкова скала (обр. 9). Установени бяха три фази на обитаване – една късноантична и две средновековни (обр. 10). Въпреки наличието на много находки от ІV-VІ в., ясно изразен пласт от късноантичната епоха не беше установен, тъй като при жилищното строителство след новото заселване на терена през средновековието той е бил почти навсякъде изгребан до скала. Към тази фаза на обитаване със сигурност се отнасят откритите в източната част на Сондаж Б останки от крепостна стена и конструктивно свързана с нея четириъгълна (?) кула, издаваща се под прав ъгъл пред фронта на отбранителната линия (обр. 11). Те са запазени само в субструкция, състояща се от различни по големина ломени камъни, споени с глина. Субструкцията на крепостния зид е подграждала на това място скален венец. Оригиналната дебелина на зида не можа да се установи, тъй като той, както и свързаната с него кула, са били демонтирани през средновековието до нивото на скалния венец. Пластът от разложен хоросан, покриващ деструкциите на късноантичните укрепителни съоръжения, показва, че надземните им части, а може би и горната част от тяхната субструкция, са били градени с хоросанова спойка.

Според придобития археологически материал, средновековното обитаване на терена, попадащ в границите на Сондаж Б, следва да се отнесе към периода от втората половина на Х до към края на ХІ/началото на ХІІ в. Регистрирани са два жилищни хоризонта, отчетливо маркирани от разположени на различни нива отоплителни съоръжения (общо три огнища и останки от една пещ). Заселването на хълма през средновековието по всяка вероятност се е дължало на все още добре запазените и гарантиращи относителна сигурност късноантични укрепителни съоръжения. Във всеки случай, първите средновековни заселници са се установили именно в чертите на късноантичната защитена територия. Завареният културен пласт е бил изгребан на места до скална основа, като неравностите в нея са били запълнени с трамбована пръст, дребни камъни и преизползвани фрагменти от строителна керамика. Втората фаза на средновековно обитаване е била предшествана от планомерен демонтаж на запазената дотогава суперструкция на късноантичните укрепителни съоръжения в този сектор. Върху тяхната субструкция е била изградена полувкопана жилищна постройка, на която принадлежат останките от разкрития в източната половина на сондажа еднолицев облицовъчен зид с издаваща се навън от него пещ (обр. 12). Западно от това жилище е било оформено ново ходово ниво, издигнато с 0,20-0,30 м спрямо предходното. Там беше разчистено огнище, оградено с опушени ломени камъни,.край което имаше компактно струпване от средновековна битова керамика и много животински кости.

Сондаж В беше заложен на северозападния склон на хълма, успоредно и на около 2 м североизточно от Сондаж А от 2005 г., там, където при прокарването на черния път към върха е била частично разрушена крепостната стена. Сондажът имаше дължина 7,50 м и широчина 2 м и беше разположен напречно, от вътрешната страна на зида (обр. 13).

В стратиграфски план, и тук бяха регистрирани познатите вече от Сондаж Б три фази на обитаване, най-ранната от тях се отнася към късната античност и е свързана с първоначалното укрепяване на хълма и изграждане на вътрешната инфраструктура в защитената територия (обр. 14). Напречно на крепостния зид беше разкрита североизточната страница на вход с оформен от външната страна масивен пиластър. Пиластърът стеснява прохода с 0,50 м. Изграден е в конструктивна връзка с крепостната стена и е бил предназначен да прикрива оста на въртяща се врата. От вътрешната му страна е иззидан праг, широк около 0,50 м. В по-горната част от градежа на пиластъра и страницата на входа е бил приложен четириредов тухлен пояс (обр. 15).

Широчината на входа не беше установена, тъй като тук е положен подземен електрически кабел с високо напрежение. В един по-късен период входът е бил преправен с градеж от камъни, бял ронлив хоросан и парчета от тухли, който възсяда останките от разрушения по това време пиластър. Строителната техника и видът на използваните материали дава основание да се твърди, че въпросното преустройство се отнася към средновековието, като чрез него входът е бил елиминиран (обр. 16).

От вътрешната страна на входа, точно в линия със североизточната му страница, беше разкрито лице на структура, изградена в конструктивна връзка с крепостната стена (обр. 17). Тя има вид на платформа и се състои от разделени с неравномерен хоризонтален банкет суб- и суперструкция, всяка от които с височина по 0,40 м. Дължината й е 2,10 м, а широчината й беше проследена на 0,80 м. Върху платформата бяха разчистени останки от тухлен градеж, от който е запазен само най-долният ред, в три редици от лицето на крепостния зид навътре. Тухлите са квадратни, със страна 0,30 м и дебелина 0,035 м. Набраздени са с диагонално разположени пръстни линии. Върху тях има пласт от хоросан с дебелина 0,05 м, над който личат отпечатъците на тухлите от горния ред. Цялостният план и размери на съоръжението, към което принадлежи описаната структура, не бяха установени. То обаче несъмнено е било свързано с повишаване ефективността на отбраната на разположения тук вход. По всяка вероятност става дума за пропугнакулум, над който не е изключено да се е развивала и малка вътрешна надвратна кула. Непосредствено югоизточно от пропугнакулума, между него и разкрилия се в югоизточния край на сондажа наклонен скален венец, беше разчистена част от павирано улично трасе с широчина около 3 м. Улицата е следвала на североизток посоката на крепостната стена. Паважът е с дебелина до 0,30 м и представлява трамбован пласт от дребни ломени камъни и чакъл, положени върху покриваща материковата скала стерилна пръст с черен цвят. Над паважа беше регистриран пепелив пласт с дебелина от 0,12 до 0,20 м, съдържащ материали само от късната античност.

През втората фаза на средновековното обитаване тухлената суперструкция на пропугнакулума е била напълно демонтирана, а съществувалият тук по-рано вход е бил зазидан. С оформилото се ново ходово ниво са свързани разчистените върху скалата в югоизточния край на сондажа останки от най-долната част на два неголеми долиума, които са били укрепени при поставянето им с пласт бял хоросан (обр. 18).

За да се доизяснят особеностите на фортификационното строителство в тази част на градището, на 2,60 м североизточно от разкритата в Сондаж В източна страница на входа беше заложен нов Сондаж Г с дължина 3,15 м и широчина 0,80 м (обр. 13). Той беше разположен от външната страна и по протежение на крепостния зид, който на това място се оказа запазен на височина до 1,80 м (обр. 19). Положен е директно върху материковата скала, която по времето на строежа е лежала тук едва на около 0,20 м от тогавашната повърхност. Поради тази причина градежът е хомогенен, без обособени суб- и суперструкция. Както вече беше отбелязано, оригиналната дебелина на крепостната стена е 2,08-2,10 м. Градена е по метода opus implectum, с предварително оформяне на лица и запълване на простраството между тях с блокаж. За спойка е използван твърд бял хоросан с примес на фракция от строителна керамика. Външното лице е оформено със средноголеми и големи едностранно обработени камъни, полагани със стремеж към що-годе спазване на редова зидария (обр. 20). Фугите са допълнително обмазани с хоросан от същия вид. Подобен, но от по-дребни камъни, е градежът и на вътрешното лице. Приложената техника би могла да се определи като “облагороден” opus incertum.

По трасето на зида ясно личи по-късна поправка, при която са използвани дребни ломени камъни и ронлив бял хоросан без тухлен примес. Поправката е целяла възстановяване на разрушен участък от крепостната стена, като новооформеното външно лице на зида е “хлътнало” с 0,10 до 0,20 м спрямо първоначалната вертикална плоскост. Структурата на градежа и вида на използвания хоросан са идентични на тези, регистрирани както при зазиждането на входа, така и по цялото протежение на външната крепостна стена. Очевидно преустройството трябва да бъде отнесено към епохата на средновековието.

На около 5 м източно от сондажа и приблизително на 7 м от външното лице на крепостния зид бяха регистрирани при оглед на терена незначителни останки от субструкцията на друг зид. Той се проследява на дължина около 5 м. Бил е успореден на крепостната стена и по градеж е напълно идентичен на нея. На югозапад и североизток няма никакви податки за продължение на въпросния зид. Вероятно именно тези останки са дали на времето основание на Д. Цончев да предположи наличието на двоен крепостен зид и от северозападната страна на градището. В случая обаче очевидно не става дума за протейхизма, а по всяка вероятност за останки от челната страна на разрушена четириъгълна кула на късноантичната крепост, подобна на регистрираната в Сондаж Б и демонтирана при преустройството на този сектор от крепостната стена през средновековието

В хода на проучванията на градището край Овчеполци през 2005-2006 г. беше придобит разнообр.ен археологически материал с различна хронологическа атрибуция.

Керамика. Керамичният материал съставлява най-многочислената група находки. Той обаче е в силно фрагментиран вид, което не позволява възстановяване на цели форми. Около ⅔ от поддаващите се на повече или по-малко сигурна идентификация фрагменти се отнасят към средновековието. По технологични белези, форма и украса, огромното мнозинство от тях произхождат от съдове, притежаващи характеристиките на керамичния комплекс в българските земи през периода ХІ-ХІІ в. (Борисов 2005, 86-93). Преобладава обикновената кухненска и трапезна керамика с врязана и много по-рядко излъскана украса. При някои от съдовете за съхраняване на продукти (делви) се наблюдава познатото от други места редуване на изпъстрени с врязана украса хоризонтални пояси и релефни ленти с ямички (Чангова 1992, 114-115). Макар сравнително немногобройни, засвидетелствани са и обр.ци трапезна керамика, илюстриращи други характерни за периода декоративни техники – покритие със златиста или червена ангоба, рисувана с червена боя украса, нанесени с четка петна зеленикава глеч, цялостна безцветна или зеленикава глазура. Специално трябва да се отбележи обаче, че сред придобития и анализиран материал няма нито един фрагмент сграфито керамика, а и за подобни находки от територията на градището засега няма никакви сведения.

Фрагментите, носещи белезите на керамичното производство от предходния средновековен период (ІХ-Х в.), са значително по-малко. Те произхождат предимно от гърнета с врязана украса. Към тази хронологическа група най-вероятно следва да се отнесат и намерените четири дъна с релефни знаци (обр. 21).

Късноантичната керамика чувствително отстъпва на средновековната по количество. Отчасти това се дължи на вече отбялязаните геоморфоложки особености (голяма денивелация, тънък почвен пласт и плитко разположена скала) и на интенцивното обитаване на същите терени през следващия исторически период. От друга страна, самата специфика на разкритите в сондажите структури от късната античност (елементи на отбранителната система и комуникационна линия) не предполага депониране на тези места на изобилен битов материал в нормални условия. В изследвания комплекс прави впечатление незначителния процент на трапезната керамика, както и твърде осезателното присъствие на съдове за съхраняване на продукти (големи дебелостенни гърнета и долиуми с различни размери).

Въпреки липсата на адекватен контекст, на територията на обекта бяха намерени няколко керамични фрагмента, които свидетелстват за човешко присъствие по тези места и в по-ранни времена. Всички те произхождат от Сондаж А, от най-горната част на северозападния склон на хълма. Три от тях са от груби, формувани на ръка дебелостенни гърнета с релефна шнуровидна украса, датиращи от късната желязна епоха. Други два фрагмента са от керамични съдове, изработени от фино пречистена глина и покрити с червен лак, които несъмнено се отнасят към римската епоха. С идентична фактура и датировка е и един прешлен за вретено, намерен пак тук.

Накити. Макар в повечето случаи запазени само във фрагментарен вид, от обекта произхождат немалко накити и аксесоари за облекло.

Със сигурна късноантична датировка са една фибула и три фрагмента от токи. Фибулата е бронзова, с обърнато назад краче и с кукичка над пружината (Хараламбиева 1992, 133, тип Х; Хараламбиева 1994, 39, тип ХVІ; Генчева 2004, 56, тип 20а) (обр. 22). Въпреки предлаганата от някои автори по-широка хронологическа рамка, този тип е характерен за VІ в., като употребата му, с редки изключения, се ограничава до края на века (Генчева 2004, 57). И трите токи са отлети от бронз, с ажурна украса. Представени са два варианта на добре известния тип Сучидава – с изрязан кръст на плочките (Teodor 1991, 118, tipul І, 1, b) и най-вероятно със стилизирано масковидно изображение. Най-общата датировка на токите от този вид е във втората половина на VІ в. и първите десетилетия на VІІ в. (Хараламбиева 1993, 37).

Средновековните накити се състоят почти изключително от стъклени и метални гривни[5]. Стъклените са едноцветни, изработени от паста в различни нюанси на синия цвят. Представени са два основни типа – с кръгло сечение (Дончева-Петкова 2005, 100, тип І вариант А; Йотов, Атанасов 1998, 117, тип 1) и спираловидно усукани (Дончева-Петкова 2005, 102, тип ІІ; Йотов, Атанасов 1998, 117, тип 3). И едните, и другите се срещат в широк географски ареал на Балканите през периода Х-ХІІ, дори и ХІІІ в., но се считат за особено характерни за ХІ в. (Дончева-Петкова 2005, 102). Металните гривни са предимно от бронз, лети, с врязана геометрична украса. Представени са различни типове и варианти – ІІ.1, ІІ.2, ІІ.4, ІІІ и VІ.1 по класификацията на В. Григоров (Григоров 2007, 68-70, 72-73); І, ІІ и ХІ  по класификацията на Л. Дончева-Петкова (Дончева-Петкова 2005, 108, 112). Разпространението на всички тях е засвидетелствано в периода от края на Х до ХІІ, а за тип ІІІ по Григоров (ХІ по Дончева-Петкова) – и през ХІІІ в. Намерени са и два фрагмента от гривни, изработени от тънка медна пластина, с апликирана филигранна украса и повърхностно посребряване. Единствената средновековна ремъчна апликация е от бронз с позлата. Състои се от кухо цилиндрично тяло с вградено в него парче тъмносиня стъклена паста и нит за закрепване, върху който е запазена безформена шайба.

Въоръжение. Откритите предмети на военния бит не са многобройни. Към тази група спадат четири върха на стрели и противокавалерийски шип, всичките от желязо.

Само един от върховете може да се свърже с късноантичния период на обекта. Дължината му е 3,75 см, а формата му е бипирамидална, с четириъгълно сечение, като едната от съставните части е приблизително два пъти по-дълга от другата. Подобни върхове са открити при разкопките на принципията на кастела Состра в Долна Мизия край с. Ломец, Троянско), в пластове от ІV в.[6]

Останалите върхове на стрели датират от средновековието и принадлежат към различни класификационни групи, типове и варианти: група І, тип 3, вариант В (двустенни, триъгълни, с извити навътре рамене); група ІІ, тип 1, вариант В (многостенни, тристенни, с вдлъбнати страни); и група ІІ, тип 2, вариант А (многостенни, четиристенни, с шип) (Йотов 2004, 27-29). Използването им е засвидетелствано от VІІІ-Х до ХІ в. и насетне (обр. 23 1-3). Противокавалерийският шип е кован и се състои от четири рамена, завършващи с триъгълни остриета (обр. 23 4). Рамената са разположени под еднакви ъгли в триизмерното пространство, така че при всяко положение на предмета едно от остриетата му сочи право нагоре. Подобни находки са известни от Перник и от други средновековни селища в българските земи (Чангова 1992, 179).

Други находки. От обекта произхождат различни железни предмети, които в повечето случаи са силно корозирали и деформирани – стилус, игла, множество скрепителни елементи (гвоздеи, скоби, клинове). Намерен е само един фрагмент от стъклен съд (устие от тънкостенна чаша с удебелен устиен ръб, вероятно от ранновизантийския период). От особен интерес са две безконтекстни находки от римския период. Едната от тях е от Сондаж А и представлява фрагмент от рамка на оброчна плочка, изработена от бял дребнозърнест мрамор. Другата е намерена в продължението на Сондаж А по северозападния склон на хълма, на около 110 м навън от крепостната стена. Отново става дума за фрагмент от оброчна плочка от бял дребнозърнест мрамор (обр. 24). Запазена е долната средна част, с рамка и вдлъбнато изобр.ително поле (дължина 11,5 см, височина 8,5 см, дебелина 3,9 см). Задната страна на плочката не е обработена. Рамката е с широчина 2,7 см, откъдето започва скосяване към изобр.ителното поле, чиято максимална дълбочина спрямо плоскостта на рамката е 0,84 см. Запазена е долната част от изображението, представящо Асклепий в дълъг хитон, облегнат на тояга, около която е увита змия.

Монети. До началото на археологическите разкопки от градището беше известна само една “медна монета от Иван Цимисхи (969-976)” (Цончев 1963, 64). Очевидно става дума за анонимен фолис клас А₁. В процеса на проучванията бяха намерени още 39 монети: 1 в Сондаж А и 1 в неговото продължение (А’); 19 в Сондаж Б; 6 в Сондаж В; 4 по западния склон; 6 по северния склон, вън и в непосредствена близост от трасето на късноантичната крепостна стена; 1 по югоизточния склон; 1 по източния склон, вън от укрепената територия.

От Сондаж Б произхожда една зле запазена бронзова монета от дребен номинал (13/14 мм; 1,60 г) с вероятна датировка в елинистическата епоха. Надписите са напълно изличени. Неясно е и изображението върху реверса. Върху аверса добре личи обърната надясно мъжка глава с буйна коса и брада.

От римската епоха датират 2 екземпляра, открити също без контекст в Сондаж Б. И двата принадлежат към бронзово монетосечене на Деултум. Монетите са горели. Едната от тях, чийто реверс е съвсем обезличен, е от малък номинал (17/19 мм; 3,20 г), отсечен от името на император Максимин І. Другата монета е от голям номинал (22,5/23 мм; 7,10 г) и се отнася към продукцията на ателието в годините на управлението на Гордиан ІІІ (Драганов 2006, № 1305-1311).

Късноримското монетосечене от ІV-V в. е представено с 15 екземпляра от най-дребните медни номинали. Поради лоша запазеност, повечето от тях не подлежат на точно определяне (Таблица 1). Най-ранните датират от периода 330-335 г., но носят белезите на продължително участие в паричното обръщение. Значително преобладават емисиите от втората половина на ІV и началото на V в. Следва да се отбележи, че монети от настоящата хронологическа група се намират както в проучените части от укрепената територия, така и в зоната extra muros по северния и западния склон на хълма, но не на голямо отдалечение от крепостните стени.

На следреформеното монетосечене от ранновизантийския период принадлежат 6 екземпляра от придобития нумизматичен материал (Таблица 2). Всички те са медни, от различен номинал. Три от тях са от управлението на император Юстиниан І, 2 – от това на Юстин ІІ, а една е с неясна датировка в рамките на VІ в. Най-късната монета, явяваща се terminus post quem за обитаването на градището през късната античност, е била отсечена в Тесалоника през 574/575 г.

Останалите 15 екземпляра се отнасят към византийското средновековно монетосечене от втората половина на Х до края на ХІ/началото на ХІІ в. (Таблица 3). Още една монета (анонимен фолис клас D) е била намерена в началото на 2006 г. от жител на Овчеполци по северозападния склон на хълма, вън от укрепената територия и непосредствено край трасето на изкопа за кабел. Като се има предвид и съобщения от Д. Цончев екземпляр, представена е почти цялата гама на византийското медно анонимно монетосечене от втората половина на Х и ХІ в., с изключение на класове I, K, L и M. Подобна картина свидетелства за редовно постъпление на парична маса и се среща само в по-значителните военно-административни и стопански центрове от тази епоха в българските земи. Най-късната известна засега монета от градището[7] е от меден номинал, принадлежащ на следреформеното монетосечене на император Алексий І Комнин от периода 1092-1118 г.

Сфрагистични паметници. В хода на разкопките в Сондаж Б бяха намерени два паметника на средновековната византийска сфрагистика. Единият от тях е неизползвано ядро за печат с диаметър 15,3/17 мм и дебелина 0,35 см (обр. 25 1-2), а другият – оловен печат с диаметър 14,6/17,4 мм и същата дебелина (обр. 25 3-4). От двете страни на печата личат недобре запазени четириредови надписи, поместени в зрънчести кръгове:

Л.           + . . ^…

R A C П .

Θ Ο Ι Κ Ε

ω Ν

Оп.          +

.  .  О І

К Ε Λ Α

Δ ω С

Датировката на печата е най-общо във втората половина на ХІ в. Той е скрепвал писмо, изпратено до някого от обитателите на крепостта от византийски сановник с ранг императорски протоспатарий, който е бил доверено лице (ïkêåsïò)[8] на иконома (ïkêïíüìïò) на тема Елада. Името на сановника не е запазено, но според броя на липсващите букви (2, може би 3) то ще да е било Йоан или Константин. Това е едиственият известен досега сфрагистичен паметник, в който се споменава високопоставената финансова длъжност “иконом на тема Елада”, иначе известна от писмените извори[9].

*          *          *

Проучванията на градището край Овчеполци през 2005 и 2006 г. имаха твърде ограничен обхват. При все това, осъществените в хода на разкопките теренни наблюдения и стратиграфски констатации, в съчетание с придобития подемен археологически материал, дават основание за формулиране на достатъчно ясни изводи и заключения, които задоволително изясняват историческото развитие и същностната характеристика на обекта през различните епохи.

Най-ранните материали от градището край Овчеполци датират от късната желязна епоха. Те са съвсем малобройни и не могат да се отнесат към обособен жилищен хоризонт, който е бил разрушен при нивелационни работи, свързани с по-късното обитаване на терена. Тези материали обаче несъмнено свидетелстват за епизодично човешко присъствие на това място през втората половина на І хил. пр. Хр. Всички находки произхождат от най-горната част на Острия връх, овенчана с оголени вулканични скали. Както вече беше споменато, в тези скали, от северната страна на върха, добре личат множество изкуствени изсичания с неясна датировка. За повечето от тях с основание следва да се допусне, че са с конструктивно предназначение и представляват останки от помещения, изградени покрай скалния венец и частично всечени в него. За други обаче, като например един дълъг и широк хоризонтален улей с успоредна нему тънка врязана линия, издълбани в силно наклонена скала, не може да се намери никакво подходящо утилитарно обяснение (обр. 26). За сметка на това, подобни структури са добре познати от множество места в пределите на Древна Тракия и съставляват неотменима част от инфраструктурата на тракийските скални светилища от късната бронзова епоха насетне, както и на техните по-далечни предходници от късния халколит[10]. Вулканичният конус на Острия връх напълно удовлетворява условията, считани от съвременните изследвачи като задължителни при избора в древността на дадено място за изграждането там на скално светилище: изолирано положение и труден достъп; върхове, попадащи в центъра на обширни кръгове, обр.увани от по-далечни планински вериги и хребети; отлична видимост към всички страни на света; наличие на оголени скали; необичайни природни дадености; наличие на естествени водоизточници, обикновено в основата на кулминацията на върховете (Domaradzki 1993, 70; Радунчева 2002, 75-76; Домарадски 2002, 59; Гоцев 2003, 23; Костова 2006, 15-16). С. Захариев, първият осведомител за старините край Овчеполци, говори за наличието в долината между Острия връх и съседния нему по-нисък връх на запад на “извор, при който се намира един изкусно изработен мраморен глобус (кълбо) до 100 оки тежък и от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти”. В непосредствена близост се намирала гора, в която растяла самодивската билка росен. Там всяка година през русалийската седмица се събирали много болни, които лежали по една нощ в росена в търсене на изцеление (Захариев 1870, 78). За странния паметник край извора не се споменава нищо в по-късните съобщения – той вероятно е бил унищожен още в годините на турското робство. Както П. Карапетров, така и И. Батаклиев обаче потвърждават сведенията на С. Захариев за устойчивостта сред околното население на древните езически вярвания и ритуали, свързани с това място (Карапетров 1893, 129; Батаклиев 1923, 36). Въз основа именно на тази информация, К. Иречек допуска, че Коюн тепе по всяка вероятност е било култово място още във времената на траките (Иречек 1886, 71). Сега, в светлината на новите проучвания, това предположение може да се счита за неподлежащо на съмнение.

Известните вече три оброчни плочки, както и другите находки от римската епоха от градището край Овчеполци, убедително показват, че тракийското светилище на Острия връх, възникнало най-късно през втората половина на І хил. пр. Хр., е продължило да обслужва религиозните потребности на околното население поне до към средата на ІІІ в. сл. Хр. Подобни случаи на директен континюитет или поне на топографска приемственост в ситуирането на култовите места от желязната и римската епоха са регистрирани повсеместно в пределите на Древна Тракия (Szubert 1977, 52-54), а проучванията през последните години предоставиха още много нови примери – край Ангел войвода, Бориславци и Вълче поле, Хасковско (Аладжов 1997, 18-19, 27-30, 48), Огняново, Пазарджишко (Гочева 2002, 112-118), Телериг, Добричко (Торбатов 2005, 80-91), Трявна (Бараков 2006, 152-161), Ефрейтор Бакалово, Добричко (Торбатов 2006б, 149-158), Русе (Varbanov, Dragoev 2006, 181-193), Табачка, Русенско (Торбатов и др. 2007), Балчик (Лазаренко и др. 2008, 297-300).

През ІV в., вероятно още през първата половина на века, върху Острия връх е било изградено солидно укрепление (обр. 27 1). Околовръстната му крепостна стена загражда площ от около 12 дка в горната част на хълма. Тя се идентифицира с т. нар. вътрешна укрепена линия от описанието и плана на Д. Цончев. Крепостната стена е била подсилена с неизвестен брой кули, от които при проучванията през 2005-2006 г. беше установено местоположението на две, и двете с четириъгълен план. Входът (един от входовете?) на укреплението е бил разположен от северозапад. Той е бил защитен от вътрешната страна с пропугнакулум, над който е възможно да се е извисявала малка надвратна кула. За вътрешната планировка на укрепената територия няма данни. Разкрит беше само малък участък от трасето на павирана улица, отстояща на около 2,50 м от крепостната стена. Не е ясно дали тя е опасвала хълма във вид на пръстен, или спираловидно се е изкачвала към неговия връх. Нищо определено не може да се каже и за датировката на добре запазения резервоар за вода. Употребените в градежа му тухли се различават по размери от тези, използвани при строителството на пропугнакулума. Техният модул (0,32 х 0,32 х 0,04 м) и технологични белези обаче напълно се вписват в стандартите от късноримския период (Дамянов 1978, 149-163), което се явява своеобр.ен хронологически индикатор за времето на изграждане на самия резервоар. Поради специфичните теренни условия, водни съоръжения от този вид масово се срещат в разположените върху възвишения и скалисти полуострови късноантични укрепени обекти. Счита се, че тази форма на водоснабдяване се налага от края на V в. насетне (Динчев 2006, 13-14), но нито един от множеството примери няма сигурна датировка. Първоначалната функционална същност на изграденото върху Острия връх късноримско укрепление не може сигурно да се определи при сегашното състояние на проучванията. Предвид отличната видимост на десетки километри във всички посоки, много е вероятно възникването му да се дължи на съображения от военно естество, свързани с наблюдението и контрола на трафика по пътните комуникации в тази част на провинция Тракия, както и с ранното оповестяване при засичане на придвижвания на неприятелски контингенти.

В резултат на опустошителните готски нашествия, животът в множеството неукрепени селища от римската епоха, регистрирани в равнината околовръст на Овчите хълмове (Цончев 1963, 17, 62-63), прекъсва през последната четвърт на ІV в. В търсене на сигурност, оцелялото население се оттегля във вече съществуващите в околността военни укрепления или създава нови селища на трудно достъпни и естествено защитени терени, които по правило били и изкуствено укрепявани. Трябва да се приеме, че най-късно през първата половина на V в. укреплението на Острия връх вече е имало характер на обикновено укрепено селище. Това е тъкмо времето, когато повсеместно в пределите на диоцезите Тракия и Дакия се наблюдава масова трансформация на бившите военни обекти в цивилни укрепени селищни форми (Торбатов 2002, 395-399; Динчев 2006, 33). За съжаление, наличните данни не дават възможност за детайлно проследяване и хронологическа прецизация на развитието на обекта през късната античност. Най-късната известна засега монета от градището от тази епоха е отсечена в 574/575 г., но доста продължително се е намирала в циркулация. Това показва, че животът тук е секнал не по-рано от края на VІ/началото на VІІ в.

След продължителен хиатус, хълмът е бил отново заселен изглежда едва през втората половина на Х в. Както свидетелства намерената типична керамика и особено релефните знаци върху дъната на част от съдовете, това население е било с български етнически произход. Много е вероятно първите заселници да са съставлявали част от преселническата вълна от земите на север от Балкана, породена от походите на киевския княз Светослав (Гагова 1995, 103). Съществуващите на това място отбранителни съоръжения от късната античност очевидно са били заварени от новите обитатели в задоволително състояние и, след евентуален ремонт, са продължили да изпълняват своите изначални функции. Това се е оказало огромно преимущество в условията на нарастваща несигурност и зачестили варварски нахлувания в Тракия от втората третина на ХІ в. насетне. В монетната серия от обекта се наблюдава само един малък хиатус, обхващащ периода от 1075 до 1078 г. Само по себе си, това в никакъв случай не следва да се приема като достатъчно основание за някакви особени заключения, както предвид ограничения обем на нумизматичния материал, така и поради многото случайни фактори, оказващи влияние върху формирането на циркулационната среда на дадено място. Факт е обаче, че по стратиграфски път ясно се разграничават две обособени фази в обитаването на терена през средновековието. Краят на първата фаза е свързан с частично извеждане от функционална годност на намиращата се по това време все още в употреба късноантична крепостна стена. Началото на втората фаза е белязано от предприемането на мащабни строителни работи. От една страна, те се изразявали в поправка и преустройство на отделни участъци от старата укрепителна система, а от друга – в изцяло ново фортификационно строителство (обр. 27 2). Така например, разрушенията по северозападната крепостна стена били възстановени, а съществувалият по-рано тук вход – зазидан. Ненужният вече пропугнакулум бил демонтиран. Такава била съдбата и на четириъгълната кула, отстояща десетина метра североизточно от входа. Доколкото може да се съди по резултатите от разкопките, секторите на късноантичната околовръстна крепостна стена от североизток и югоизток, заедно с разположените по тях кули, били напълно демонтирани до тогавашното ходово ниво. Извлеченият строителен материал бил използван като градиво при издигането от тези страни на нова стена, изнесена на 10-15 м пред трасето на старата (обр. 28). Изградените по протежението на новата крепостна стена четири кули са с твърде специфичен, рядко срещан план – полукръгли отвън и с цилиндрична, отчасти вдаваща се в дебелината на зида вътрешност. Подобни кули са познати в българските земи единствено от крепостта при Мезек, отъждествявана със средновековния Неутзикон (Рашенов 1937, 171-189; Велков 1938, 43-46; Аладжов, Петров 1985, 49-68; Аладжов 1997, 161-163). Според последните проучвания, нейното изграждане се отнася към края на ХІ или началото на ХІІ в. (Аладжов, Петров 1985, 66). Регистрираното средновековно фортификационно строителство на Острия връх, довело до кардинално преобр.яване на  укрепителната схема от късноантичната епоха, следва да се постави малко по-рано във времето – най-общо в последната четвърт на ХІ в. Твърде вероятно е това да е една от многото възстановени по времето на император Алексий І Комнин крепости в Тракия, за които говори в своето съчинение Ана Комнина (Гагова 1995, 42). Ако предположението е вярно, строителството би трябвало да се отнесе към първата декада от неговото управление, тъй като наличният археологически материал свидетелства, че организираният селищен живот в крепостта е замрял още към края на ХІ или най-късно в началото на ХІІ в. Следите от стихиен пожар, покриващи руините на жилището от втората фаза в Сондаж Б, показват, че това е станало по насилствен път, очевидно в резултат на внезапно нападение.

Юридическият статут на средновековното селище на Острия връх е неясен. След предприетото през последната четвърт на ХІ в. преустройство, защитената му площ вече възлизала на повече от 14 дка. Изглежда именно в рамките на тази строителна кампания е било оформено и вътрешното укрепено ядро върху най-високата част на хълма, чиито останки са били все още ясно различими на терена в миналото, но сега са вече напълно унищожени. Според предложените неотдавна формални класификационни критерии, площта на укреплението надхвърля средновековните стандарти за крепост и се доближава до тези за град (Бараков 2005, 78). Значимостта на този център през последната фаза от неговото съществуване се потвърждава и от намерените тук сфрагистични паметници – печат на високопоставен византийски сановник и неизползвано ядро за печат, свидетелстващо за функционираща на място канцелария.

Предложените по-горе обобщителни бележки за градището край Овчеполци са базирани на наличния към момента археологически материал. Те нямат претенции за окончателност. Бъдещите проучвания ще потвърдят или опровергаят формулираните в настоящата работа тези.

Цитирана литература:

Domaradzki 1993: M. Domaradzki. Les lieux de culte thraces (deuxième moitié du II^e – I^er mill. av. J.-C.). – Хелис, 3/1, 1993, 69-108.

Grierson 1973: P. Grierson. Catalogue of the Byzantine Coins in the Dumbarton Oaks Collection and in the Whittemore Collection. Volume Three. Leo III to Nicephorus III (717-1081). Washington, D.C., 1973.

Hahn 1973: Hahn, W. Moneta Imperii Byzantini. Bd. I. Von Anastasius I. bis Justinianus I. (491-565). Wien, 1973.

Hahn 1975: Hahn, W. Moneta Imperii Byzantini. Bd. II. Von Justinus II. bis Phocas (565-610). Wien, 1975.

Hendy 1969: M. Hendy. Coinage and Money in the Byzantine Empire 1081-1261. Washington, D.C., 1969.

Ivanišević 1989: V. Ivanišević. Interpretation and Dating of the Folles of Basil II and Constantine VIII – the Class A₂. – Зборник радова Византолошког института, 27-28, 1989, 19-42.

LRBC: R. Carson, J. Kent. Late Roman Bronze Coinage. Part. I-II.. London, 1965.

Metcalf 1979: D. Metcalf. Coinage in South-Eastern Europe 820-1396. London, 1979.

Oppermann 2006: M. Oppermann. Der thrakische Reiter des Ostbalkanraum im Spannungsfeld von Graecitas, Romanitas und lokalen Traditionen. Jangenweißbach, 2006.

Soustal 1991: P. Soustal. Tabula Imperii Byzantini, 6. Thrakien (ThrakÂ, Rodop und Haimimontos). Wien, 1991.

Szubert 1977: W. Szubert. On the Sanctuaries of Lower Moesia and Northern Thrace. – Archeologia, 28, 1977, 48-60.

Varbanov, Dragoev 2006: V. Varbanov, D. Dragoev. A New Pit Sanctuary in Ruse (a preliminary report). – Istros, 13, 2006, 181-193.

Verpeaux 1965: J. Verpeaux. Les oikeioi. Notes d’histoire institutionnelle et sociale. – Revue des études byzantines, 23, 1965, 89-99.

Аладжов 1997: Д. Аладжов. Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хасково, 1997.

Аладжов, Петров 1985: Д. Аладжов, И. Петров. Археологически разкопки в крепостта при Мезек. – Известия на музеите от Югоизточна България, 8, 1985, 49-68.

Бараков 2005: В. Бараков. Град и крепост през Второто българско царство. – Археология, 2005, 1-4, 73-85.

Бараков 2006: В. Бараков. Култът към Херос в хинтерланда на емпорион Дискодуратере. – Археология, 2006, 1-4, 152-161.

Батаклиев 1923: И. Батаклиев. Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед, издание на Татар-пазарджишката община. София, 1923.

Борисов 2005: Б. Борисов. Керамика от периода на византийското владичество в българските земи (ХІ – ХІІ в.) и от Второто българско царство (края на ХІІ – ХІV в.): основни прилики и разлики. – Археология, 2005, 1-4, 86-94.

Велков 1938: И. Велков. Прочути крепости. София, 1938.

Венедиков 1952: И. Венедиков. Светилището при Лиляче. – Известия на Археологическия институт, 18, 1952, 195-213.

Гагова 1995: К. Гагова. Тракия през българското средновековие (историческа география). София, 1995.

Гоцев 2003: А. Гоцев. Проучване на тракийски култови центрове от І-во хилядолетие пр. н. е. в Западните Родопи (по археологически данни). – В: Сакрално пространство в Древна Тракия. Благоевград, 2003, 7-46.

Гочева 2002: З. Гочева. Тракийско светилище на Нимфите при с. Огняново. – В: Сборник изследвания в чест на професор Атанас Милчев (= Studia archaeologica, Supplementum II). София, 2002, 112-118.

Григоров 2007: В. Григоров. Метални накити от Средновековна България (VІІ-ХІ в.) (Дисертации, 1). София, 2007.

Дамянов 1978: С. Дамянов. Строителната керамика от късноантичния град при с. Войвода, Шуменски окръг. – Известия на Националния исторически музей, 2, 1978, 139-171.

Делирадев 1953: П. Делирадев. Принос към историческата география на Тракия. Том 2. София, 1953.

Динчев 2006: В. Динчев. Ранновизантийските крепости в България и съседните земи (в диоцезите Thracia и Dacia) (Разкопки и проучвания, 35). София, 2006.

Домарадски 2002: М. Домарадски. Тракийските култови места (втората половина на ІІ – І хилядолетие пр. Хр.). – В: Сборник изследвания в чест на професор Атанас Милчев (= Studia archaeologica, Supplementum II). София, 2002, 57-85.

Дончева-Петкова 2005: Л. Дончева-Петкова. Одърци. Том 2. Некрополи от ХІ век. София, 2005.

Захариев 1870: С. Захариев. Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена, 1870.

Иречек 1886: К. Иречек. История на българите. Търново, 1886.

Иречек 1974: Иречек, К. Пътувания по България. София, 19742.

Иречек 1974: Иречек, К. Пътувания по България. София, 19742.

Йотов 2004: В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (VІІ – ХІ век). Варна – Велико Търново, 2004.

Йотов, Атанасов 1998: В. Йотов, Г. Атанасов. Скала. Крепост от Х-ХІ век до с. Кладенци, Тервелско. София, 1998.

Карапетров 1893: П. Карапетров. Материали за описване града Панагюрище и околните му села, събрани и записани от П. П. Карапетров. Средец, 1893.

Костова 2006: К. Костова. Свещени места и ритуални структури от бронзовата епоха в Древна Тракия (ІІІ-ІІ хил. пр. Хр.). Типология и проблеми на интерпретацията. София, 2006 (автореферат на дисертация за получаване на научна и обр.ователна степен “доктор”).

Лазаренко и др. 2008: И. Лазаренко, Е. Мирчева, Р. Енчева, Н. Шаранков. Археологически разкопки в гр. Балчик, ул. “Чайка” и ул. “Ген. Заимов” (обект “Храм на Понтийската майка на боговете”). – В: Археологически открития и разкопки през 2007 г. София, 2008, 297-300.

Овчаров 1982: Д. Овчаров. Византийски и български крепости (V-X в.). София, 1982.

Огненова 1959: Л. Огненова. Някои аспекти на Бендида върху паметници от Тракия. – Известия на Археологическия институт, 22, 1959, 81-95.

Радунчева 2002: А. Радунчева. Праисторически култови места в Природопската и Родопската област. – Rhodopica, 1-2, 2002, 59-79.

Рашенов 1937: А. Рашенов. Крепостта при Мезек. – Известия на Българския археологически институт, 11, 1937, 171-189.

Торбатов 2002: С. Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (края на III – VII в.). Велико Търново, 2002.

Торбатов 2005: С. Торбатов. GÇñïò GÇöáéóôïò (предварителни данни за античния култов център край Телериг, Южна Добруджа). – In: Heros Hephaistos. Studia in honorem Liubae Ognenova-Marinova. V. Tarnovo, 2005, 80-91.

Торбатов 2006а: С. Торбатов. Спасително проучване на късноантична и средновековна крепост “Острия връх” край с. Овчеполци, Пазарджишко. – В: Археологически открития и разкопки през 2005 г. София, 2006, 264-265.

Торбатов 2006б: С. Торбатов. Тракийско светилище от края на късножелязната и ранната римска епоха край Ефрейтор Бакалово, Добричко. – Известия на Археологическия институт, 39, 2006, 149-158.

Торбатов 2007: С. Торбатов. Сондажни археологически проучвания през 2006 г. на късноантичната и средновековна крепост Острия връх край с. Овчеполци, Пазарджишко. – В: Археологически открития и разкопки през 2006 г. София, 2007, 390-392.

Торбатов и др. 2007: С. Торбатов, Д. Чернаков, М. Гюрова, Н. Шаранков, В. Върбанов, Д. Драгоев. Скалният комплекс Водна – Тъмно край Табачка. Археологическо проучване (Известия на Регионален исторически музей – Русе, 11, 1). Русе, 2007.

Хараламбиева 1992: А. Хараламбиева. Фибули от І-VІІ в. в Добричкия музей. – Добруджа, 9, 1992, 127-140.

Хараламбиева 1993: А. Хараламбиева. Коланни токи от ІV-VІІ в. от Добричкия музей. – Добруджа, 10, 1993, 32-46.

Хараламбиева 1994: А. Хараламбиева. Новопостъпили фибули от І-VІ в. в Добричкия музей. – Добруджа, 11, 1994, 25-42.

Цончев 1963: Д. Цончев. Археологически паметници по южните склонове на Панагюрска Средна гора. София, 1963.

Чангова, 1992: Й. Чангова. Перник. Том ІІІ. Крепостта Перник VІІІ – ХІV в. София, 1992.

Шкорпил, Шкорпил 1885: В. Шкорпил, К. Шкорпил. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885.

Списък на образите:

Обр. 1. Овчеполци. Масивът Овчи хълмове, поглед от югозапад

Обр. 2. Овчеполци. Топографска карта на землището на селото, с означение на местоположението на градището

Обр. 3. Овчеполци. Острия връх, поглед от югоизток

Обр. 4. Овчеполци. План на градището по Д. Цончев (Цончев 1963, 64, обр. 55)

Обр. 5. Овчеполци. Планове на две от кулите по Д. Цончев (Цончев 1963, 65, обр. 56)

Обр. 6. Овчеполци. Останки от воден резервоар

Обр. 7. Овчеполци. Сондаж А

Обр. 8. Овчеполци. Скални изсичания в горната част на Острия връх

Обр. 9. Овчеполци. Сондаж Б. План. Легенда: 1 камъни; 2 тухли; 3 очертания на материкова скала; 4 отухлена глинена замазка

Обр. 10. Овчеполци. Сондаж Б. Северен профил. Легенда: 1 сиво-черна пръст; 2 светлокафява пръст; 34 хоросан; 5 сиво-кафява пръст с много камъни; 6 пръст с кафеникав цвят; 7 пепелива пръст; 8 камъни; 9 материкова скала тъмнокафява пръст;

Обр. 11. Овчеполци. Сондаж Б. Останки от късноантичната крепостна стена с кула

Обр. 12. Овчеполци. Сондаж Б. Част от средновековно жилище

Обр. 13. Овчеполци. Сондажи В и Г. План

Обр. 14. Овчеполци. Сондаж В. Северен профил. Легенда: 1 сиво-черна пръст; 2 тъмнокафява пръст; 3 пепелива пръст; 4 черна стерилна пръст; 5 хумус; 6 жълто-зелена глинеста пръст; 7 камъни; 8 тухли; 9 паваж (дребни ломени камъни и чакъл); 10 скала; 11 хоросан; 12 контури на градеж

Обр. 15. Овчеполци. Сондаж В. Страница на вход в късноантичната крепостна стена

Обр. 16. Овчеполци. Сондаж В. Средновековно преустройство на входа

Обр. 17. Овчеполци. Сондаж В. Останки от пропугнакулума

Обр. 18. Овчеполци. Сондаж В. Останки от долиуми от средновековния пласт

Обр. 19. Овчеполци. Сондаж Г

Обр. 20. Овчеполци. Сондаж Г. Късноантична и средновековна техники на градеж

Обр. 21. Овчеполци. Релефни знаци върху дъна на средновековни съдове

Обр. 22. Овчеполци. Късноантична фибула

Обр. 23. Овчеполци. Средновековно оръжие: 1-3 върхове на стрели; 4 противокавалерийски шип

Обр. 24. Овчеполци. Фрагмент от оброчна плочка с изображение на Асклепий

Обр. 25. Овчеполци. Сфрагистични паметници: 1-2 ядро за печат; 3-4 печат

Обр. 26. Овчеполци. Изсечен в скалата жлеб с вероятно култово предназначение

Обр. 27. Овчеполци. План на фортификационните съоръжения на Острия връх според последните проучвания: 1 късна античност; 2 средновековие

Обр. 28. Овчеполци. Останки от средновековната и от частично демонтираната късноантична крепостна стена в югоизточната част на градището

[2] Плочката е подробно описана и датирана в първата третина на ІІІ в. сл. Хр. в: Oppermann 2006, 58, 344 Nr. 706.

[3] В проучването взеха участие Биляна Иванова (докторант по археология от НБУ) и Стоян Георгиев (краевед, сътрудник на РИМ – Пазарджик).

[4] В него участваха археолозите Стоилка Игнатова и Любка Тодорова от РИМ – Пазарджик и инж. Виталий Андреев.

[5] Средновековните наките от обекта ще бъдат предмет на отделна публикация, подготвяна от Любка Тодорова.

[6] Непубликувани проучвания на автора от 2002-2004 г.

[7] Монетата не е намерена в укрепената територия, а по източния склон на хълма, на около 20 м от външната крепостна стена

[8] За тази своеобр.на институция и нейната роля във Византийската империя вж.: Verpeaux 1965, 89-99.

[9] Тук е мястото да изкажа огромната си благодарност на г-н Димитър Стоименов, който отдели много време на разчитането и предложи поместената в текста интерпретация на този зле запазен, но твърде интересен паметник на византийската сфрагистика.

[10] Обобщителни бележки по този въпрос, с подробни библиографски позовавания, в: Торбатов и др. 2007, 92-98.

обр.1

обр. 2

обр. 3

обр. 4

обр. 5

обр. 6

обр. 7

обр. 8

обр.9

обр.10

обр. 11

обр.12

обр. 13

обр.14

обр.15

обр.16

обр. 18

обр.19

обр. 20

обр.21

обр. 22

обр. 23

обр. 24

обр. 25

обр.26

обр. 27

обр. 28

Източник: С разрешението на автора!

(предварително съобщение)

Деян Драгоев

Обектът се намира в м. “Долап боаз”, отстояща на около 4.5 км северозападно от с. Сваленик, Русенска област (Фиг. 1). Местността по своята геоморфоложка характеристика представлява врязан в кредни и сарматски варовици дол, по който се осъществява удобен сход в долината на р. Малки Лом откъм левия й бряг. Подобни възможности се срещат твърде рядко по протежението на Малколомския каньон и това съвсем справедливо е намерило израз в локалната топонимия – “боаз” (проход). За комуникационното значение на този “проход” свидетелства и изграденият по левия бряг на дола път, използван и до ден-днешен[1].

Укреплението заема билото на тесен скалист нос със стръмни склонове, издаващ се от запад към изток между каньона на р. Малки Лом и дола “Долап боаз” (Фиг. 2). Дължината на носа не надхвърля 50 м, а максималната широчина е около 15 м. Размерите на укреплението не са установени, но с голяма сигурност може да се твърди, че то е обхващало цялата широчина на скалния нос и високата тераса в северното му подножие[2].

Крепостта е останала извън полезрението на К. Шкорпил по време на неговите теренни обхождания в района на Поломието в края на XIX/началото на XX в. В една краеведска публикация обектът е определен неправилно като тракийска (ІV-ІІІ в.) и средновековна (ХІІІ-ХІV в.) крепост”[3]. При съставянето на каталога на античните паметници в Русенска област за Tabula Imperii Romani K35 Philippopolis, на базата на своите теренни наблюдения, авторът определя обекта като refugium, изпозван от населението, обитаващо неукрепеното селище, функционирало в периода III-IV в., регистрираното в източното му подножие[4].

Началото на същинското археологическо проучване на обекта се полага през 2007 г., провокирано от увеличаващата интензитета си иманярска интервенция в района. Първата година научен ръководител на археологическото проучване бе ст. н. с. д-р С. Торбатов от НАИМ – БАН, а следващите три сезона – авторът на настоящата статия. На различен етап от проучването в него взеха участие студенти и докторанти от ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, РУ “Ангел Кънчев”, археолози от РИМ – Русе и ИМ – Попово. Геофизическите заснемания са осъществени от инж. А. Каменаров, а остеологичният материал обработен от ст. н. с. д-р Л. Нинов от НАИМ – БАН.

Първите два археологически сезона, предвид поставените цели, проучването бе със сондажен характер, като работата бе концентрирана в три сондажа с обща площ от 100 кв. м, ситуирани в най-източната част на укреплението[5]. През 2009 г. обектът бе привързан към единна план-квадратна мрежа, номерацията на квадратите на която е с латински букви във възходящ ред от север на юг и с арабски цифри от запад на изток[6].

Отчетливо разграничими са два основни строителни периода. Първият попада в хронологическата рамка от втората четвърт/средата на IV в. до последната четвърт на IV в. Към този период се отнася изграждането на укрепителната система на обекта и сграда в най-източната му част (Фиг. 3). Проучени са близо 40 м от южната крепостна стена, изградена в opus incertum от средни по размер, грубо обработени каменни блокове, при подчертан стремеж към спазване на редова зидария. За спойка на каменните блокове е използван бял хоросан. В отделни участъци е налице обмазване на фугите. Емплектонът е ломени камъни, споени с бял хоросан с примес от счукана строителна керамика. Стената е с дебелина 1.35-1.40 м. Фундирана е директно върху предварително разчистената и заравнена за целта скала. В участъците, при които е налице естествено пропадане на материковия терен, той е нивелиран посредством плътен блокаж от ломени камъни, върху който ляга стената. Специфична особеност на южната крепостна стена е отсъствието на видимо разграничими суб- и суперструкция. Във височина тя е най-добре съхранена в източната си част, където са запазени до 7-8 реда от вътрешното й лице и до 5 реда от външното. В западна посока, предвид денивелацията на терена, крепостната стена е запазена до 1-2 реда от външното лице и 3-4 реда от вътрешното. По трасето й, на 10.20 м западно от разрушения до материкова скала югоизточен ъгъл, е регистриран единственият засега вход в укреплението (потерна), оформен като обикновен отвор в крепостната стена. От вътрешната страна потерната е фланкирана от долепена до южната крепостна стена сграда и една стена, перпендикулярна на крепостната. Така оформеното входно пространство с размери 1.10 x 2.30 м е изпълнявало ролята на своеобразен пропугнакулум, засилващ отбранителните възможности на потерната. На един по-късен етап, но не много отдалечен във времето от изграждането на крепостната стена a fundamentis, потерната е зазидана и на това място откъм външното лице на крепостния зид е допълнително пристроена масивна структура с правоъгълен план (контрафорс или малка плътна кула), издаваща се 1.42 м и с дължина по фронта 2.00 м[7].

Поради естествената недостъпност на терена от изток, ролята на крепостна стена на укреплението се изпълнява от източната стена на споменатата по-горе сграда. Зидът е с максимално запазена дължина от 6.95 м и широчина от 1.00 м, изграден от ломени камъни в opus incertum, с твърде пестелива употреба на хоросан. Сградата е с неустановена форма, поради разрушенията в северната й част, но предвид топографските особености на терена, вероятно планът й е квадрат или форма близка до него. Почти изцяло запазена е южната й стена, долепена плътно до крепостната и на практика увеличаваща широчината й в този сектор до 2.00 м. Изградена е в opus vittatum от добре обработени каменни блокчета, споени с хоросан, идентичен с този на южната крепостна стена. Поради денивелацията на терена, от западната стена на сградата е съхранена само частта при югозападния й ъгъл, с максимална дължина от 2.50 м. В северна посока трасето й се проследява добре, благодарение на характерното изсичане на материковата скала, оформящо легло за полагане на основите й. Посредством един надлъжен зид сградата е разделена на две помещения. По-добре запазеното южно помещение е с вътрешни размери 8.40 x 4.00 м. Предвид липсата на регистрирано подово ниво, много вероятно е ролята на такова да е изпълнявана от материковата скала, а помещението да е използвано като приземен склад. В подкрепа на това твърдение е и обстоятелството, че тук е открита близо 2/3 от амфорната тара, отнасяща се към първия строителен период на укреплението.

Северното помещение на сградата е достигнало до нас в много обрушен вид, както в резултат на естествените ерозионни процеси, довели до пропадане на част от стените му, така и от намесата на антропогенния фактор в по-ново време. Всичко това се явява обективна пречка за изясняване планово-композиционната схема на сградата и функционалното предназначение на самото помещение. Много вероятно е, подобно на южното, и то да е било натоварено със стопански функции, а регистрираното изсичане и стъпаловидно заравняване на материковата скала да е целяло максималното усвояване на застроената площ. Същата роля има и разкритият в югоизточния ъгъл на помещението пласт от дребни ломени камъни и хоросан, идентичен с този на крепостната стена, нивелиращ естественото пропадане на скалния терен и явяващ се подово ниво в това помещение.

Солидният градеж на сградата предполага наличието на поне още един етаж, а откритите единични фрагменти от тегули и имбрици дават основание да се допусне, че сградата е била покрита именно по този начин.

На базата на многобройния нумизматичен и керамичен материал, строителството на сградата, а респективно и на крепостната стена, се отнася към втората четвърт/средата на IV в. Условен terminus post quem за изграждането им се явява монета на Констанций II от типа PROVIDENTIAE CAESS, отсечена в периода 324-330 г., открита в хоросанов отломък от източната крепостна стена. Крайната дата на периода е точно фиксирана от две колективни находки[8] от късноримски дребнономинални монети, едната от които депонирана в керамична чашка, вкопана в хоросановото подово ниво в северното помещение на сградата (Фиг. 4). Последната по хронология монета и в двете находки е отсечена в периода 367-375 г. Откриването на двете находки се явява достатъчно обективен маркер за катаклизъм, сполетял крепостта в последната четвърт на IV в., по време или малко след Втората готска война (377-378 г.) на император Валенс.

Отделни находки, предимно монети и керамични форми, характерни за началото и средата на V в., показват, че теренът се е използвал и след тези събития. Този подемен материал, обаче, не е обвързан с конкретни археологически структури, а се открива главно в нивелационния пласт, предхождащ изграждането на проучените сгради от втори строителен период. Предвид липсата на регистрирано застрояване в укрепената територия в периода от последната четвърт на IV до средата на V в., много вероятно е използването на крепостта като временно убежище (refugium) от населението, обитаващо продължилото своето съществуване и през този период неукрепено селище. Откритите две монети на императорите Маркиан (450-457) и Лъв I (457-474), втората от които сред тънък пласт от въглени и пепел, разположен непосредствено върху материковата скала, се явяват terminus post quem за унищожението на укреплението, а вероятно и на селището, разположено в южното му подножие в началото на втората половина на V в.

Вторият засвидетелстван на терена строителен период се отнася в хронологически рамки от края на V в. до края на VI/началото на VII в. Характеризира със значително преустройство на вътрешната планировка на крепостта. Укрепената площ е плътно застроена със сгради, чиито стени в основата си са изградени от ломени камъни, споени с калов разтвор, а във височина с кирпич. По останките от такива зидове и характерните изсичания в материковата скала за полагане на техните основи, на този етап от проучването могат да бъдат сигурно идентифицирани две големи сгради (Фиг. 3). Първата от тях е ситуирана в най-източната част на укреплението. Планово дублира сградата от първия строителен период, използвайки частично съхранените й стени. Във вътрешното пространство на сградата са обособени няколко помещения, степента на съхраненост на които не позволява точната им планово-композиционна реконструкция. Покривната конструкция на сградата вероятно е била изградена от нетрайни, органични материали, предвид пълната липса на тегули и имбрици, индикиращи за друг вид покритие.

На базата на подемния археологически материал, произхождащ от тук, строителството на сградата се отнася към края на V в., а функционирането й до края на VI/началото на VII в. Terminus post quem за изграждането й се явява предреформена монета на император Анастасий I (491-518), отсечена в периода 491-498 г., открита в каловата спойка на западната й стена. Унищожението на сградата е предизвикано от силен пожар, отухлил кирпичите, изграждащи стените й. Добър хронологичеси репер за него са желязна фибула с подвито краче и тока тип “Сучидава”, открити сред деструкциите на сградата. На тази датировка коренспондира и керамичният материал, представен от форми на амфори и гърнета, характерни за втората половина и края на VI в.

В западна посока е регистрирана втора, частично проучена, сграда с издължена трапецовидна форма и дължина от близо 20 м, долепена до южната крепостна стена. Стените й в основата си са изградени от ломени и грубо обработени каменни блокове, споени с калов разтвор, а във височина с кирпич, следи от който са запазени in situ в южната част на сградата, в непосредствена близост до крепостната стена. Отделните помещения са отчетливо маркирани чрез изсечени в скалата ъгли и легла за полагане на зидовете. В почти всички проучвани квадрати е регистрирано запазено подово ниво, оформено посредством подравняване на материковия терен и/или запълване на естествените пропадания с пласт ломени камъни и трамбована пръст (Фиг. 5, 6).

В едно от проучваните помещения, в квадрати К/22 и L/22, се разкри изсечено в материковата скала съоръжение (“корито”) с неправилна правоъгълна форма и размери 2.30 x 0.80/0.90 м (Фиг. 7). Посредством оформено в скалата ребро с широчина 0.15 м е разделено от второ такова, с неясни размери, поради естественото пропадане на скалата в южна посока. Вероятно достига до южната стена на сградата, долепена до крепостната стена. Запълнителят на това издълбано в скалата съоръжение представлява отухлена пръст, в която се откриват множество фрагменти керамика, представена от характерни за VI в. форми на гърнета, амфори и капаци. В запълнителя се откри и горяла бронзова фибула с подвито краче и псевдонавивки, явяваща се условен terminus post quem за запълването на съоръжението. Въпросът с неговата функционална принадлежност на този етап от проучването е сложен и трудно разрешим. При все това, имайки предвид откритите фрагменти желязна шлака, множество брусове, носещи белезите на продължителна употреба, би могло да се допусне производствения характер на съоръжението, респективно и на помещението, свързан с добива и обработката на метали. През 2010 г. в непосредствена близост до това помещение се проучи още едно, свързано с него, в което се откриха множество костени предмети и заготовки за такива. Това е и причината, според която жилищния контекст на тази сграда трябва да се отхвърли и с голяма увереност тя да се определи като работилница, задоволяваща нуждите на местното население от сечива и инструменти.

Условен terminus post quem за изграждането на сградата се явява монета, открита в пласта, нивелиращ естествено пропадане на скалния терен, върху който в последствие е изградена частично разрушена от иманярски изкоп стена на сградата. Монетата е напълно обезличена, но нейните метрични данни я свързват с монетосеченето от края на V в. И тази сграда, подобно на предходно описаната, е унищожена от силен пожар, добър хронологически репер за който се явяват откриваните върху подовото ниво горели монети, елементи от коланни гарнитури и  фибули с подвито краче и псеведонавивки, характерни за края на VI в.

Въз основа на разкритите структури и стратиграфски прецизирания археологически материал с голяма увереност може да се заключи, че укреплението в м. “Долап боаз” в първоначалния си вид е изградено към средата на IV в. сл. Хр. Местоположението на обекта предполага неговото отъждествяване с военно-полицейско укрепление от типа burgus, изградено за осъществяването на ефективен контрол и охрана на спускащия се в речната долина удобен път по дола “Долап боаз” и подстъпите към големия укрепен център на отвъдния речен бряг, известен като “Кале над Бялата стена”[9]. Наличието на незастроена територия, твърде значителна спрямо общия обем на укрепената площ, предполага използването на крепостта и като временно убежище от населението, обитаващо регистрираното в непосредствена близост неукрепено селище. Претърпяло разрушение в годините на Втората готска война на император Валенс или малко след това, с известни поправки и преустройства укреплението продължило да се използва като refugium до към началните години на третата четвърт на V в. След известен хиатус в развитието си, укреплението е възстановено в края на V/началото на VI в. Претърпяло функционална трансформация, то се превръща в укрепено ядро на развилата се през късната античност по трудно достъпните склонове на скалистия нос селищна агломерация – приемник на неукрепеното селище от предходния период. Като такава, крепостта просъществува до към края на VI/началото на VII в., когато става жертва на стихиен пожар, регистриран повсеместно в проучваната територия.

БЕЛЕЖКИ:

[2] В северното подножие на укреплението в един от многобройните иманярски изкопи е разкрит участък от стена, която по начина си на градеж и използваната спойка е идентична с южната крепостна стена.

[3] Камбуров, П. Сваленик. София, 1989, 43-45, 59-60.

[4] Dragoev, D. Svalenik. – In: Tabula Imperii Romani. Sheet K 35/Philippopolis. Sofia, 2011 (in press).

[5] Торбатов, С, Д. Драгоев. Сондажни археологически проучвания…, 438-439; Драгоев, Д. Сондажно археологическо проучване…, 450-453.

[6] Драгоев, Д. Археологическо проучване на късноантичен укрепен обект в м. Долап боаз/Калето в землището на с. Сваленик, Русенска област. – В: Археологически открития и разкопки през 2009 г. София, 2010, 321.

[7] Торбатов, С, Д. Драгоев. Сондажни археологически проучвания…, 438.

[8] Нумизматичният материал ще бъде предмет на самостоятелно изследване.

[9] Торбатов, С, Д. Драгоев. Сондажни археологически проучвания…, 439.

фиг.1

фиг.2

фиг.3

фиг.4

фиг.5

фиг.6

фиг.7

Източник: С разрешението на автора!

Любка Тодорова

През май месец 2006 година бяха проведени археологически разкопки на крепостта Острия връх до с. Овчепоци (обр. 1), под ръководството на стр. н. с. Сергей Торбатов¹. Работеше се на сондажи, които бяха наименувани: А, Б, В и Г.

В резултат от проведеното проучване, на територията на крепостта, наред с другите археологически материали бяха открити и седемнадесет накита. Представени от девет метални и седем стъклени гривни.

Металните гривни са предимно от бронз, лети и с гравирана украса. Намерени са и два фрагмента от тънка медна пластина (обр. 2, кат. I). Представени са различни типове и варианти. Върху повърхността им са гравирани различни орнаменти: косо и успоредно врязани линии, фасети, кръгчета, „птиче око” – самостоятелно или в най-различни комбинации. Медните гривни са с апликирана филигранна украса с посребряване (обр. 2/4-5, кат. I № 4-5). По класификацията на В. Григоров това са топове – ІІ.1, ІІ.2, ІІ.4, ІІІ и VІ.1 (Григоров 2007, 68-70, 72-73); І, ІІ и ХІ  по класификацията на Л. Дончева-Петкова (Дончева-Петкова 2005, 108, 112). Разпространението на всички тях е засвидетелствано в периода от края на Х до ХІІ век, а за тип ІІІ по Григоров (ХІ по Дончева-Петкова) – и през ХІІІ век.

Една част от металните накити са с отворени заострени краища. Интерес представляват две от тях. Първата е със запазен завършек имитиращ змийска глава (обр.2/7, кат. I № 7). Този тип гривни са широко разпространени през Средновековието и са наследени от Античността (Труфанов 2001, 71-77). Според някои автори изборът на змийския мотив е отражение на широко разпространените сред балканското население представи  за змията като стопанин-пазител на дома (Беновска-Събкова 1992, 12; Георгиев 1993, 65-66). Друг аспект е свързването на змията с женското начало, както и с магическо-целебните й сили (Беновска-Събкова 1992, 34-37). Оправдан интерес буди причината, поради която гривните със змийски главички са били така предпочитани. П. Гатев допуска, че това се дължи на обстоятелството, че през всички епохи и за всички народи грижата за продължаването на рода е била жизнено важна. Той предполага, че момичетата, девойките и жените, вярвайки в магическото въздействие на змията, са носили гривните със змийски главички както за предпазване от безплодие, така и за успешно раждане (Гатев 1985, 147). В некрополите от XI – XII век от Южна България, такива гривни са откривани в Хисар (Джамбов 1977, 56), с. Три водици, Пловдивско (Джамбов 1972, 294), с. Искрица Гълъбовско (Шейлева 1995, 252), в средновековните некрополи от Родопите (Георгиева 1965, 131), в средновековното селище над Севтополис (Чангова 1972, 109) и др. В средновековна България този тип гривни този тип гривни получава особено разпространение през XI – XII век. Най-голяма е концентрацията на находките южно от Стара планина  и по-малко на север (Григоров 2007, 70).

Втората има един запазен край имитиращ глава на морско конче (обр. 2/9, кат. I № 9). Като украса се виждат врязани напречни резки и орнамент „птиче око”. Стилизираното изображение имитиращо морско конче, също е наследено от Античността. То е част от мита за Посейдон, също е използвано за декорация на мозайки в римски терми. Според П. Гатев тези гривни са били характерни за една определена област в Южна България (Гатев 1977, 40). По класификацията на В.

1. Изказвам благодарностите си на Сергей Торбатов, за предоставената ми от него статия под печат Градището Острия връх край Овчеполци, Пазарджишко.

Григоров те спадат към Тип II. 4 (Григоров 2007, 69). Подобни гривни са откривани  в с. Любеново, с. Три водици, Пловдивско с датировка X – XI век (Джамбов 1972, 294 – 295). Този тип са известни и от ранносредновековните некрополи Туховище и Абланица – I. На север от Стара планина са откривани в Плиска, а в Диногеция в пластове от XI – XII век. Като цяло по изработка и украса, тези гривни са характерни за Родопите (Георгиева 1961, 12-18). Аналогични гривни са известни също от Република Македония и Сърбия (Григоров 2007, 69).

Според типологията С. Георгиева, металните гривни от с. Овчеполци спадат към първи тип и са били носени от всички славянски народи през средновековието (Георгиева 1961,

Стъклените гривни са седем на брой, едноцветни, изработени от паста в различни нюанси на синия цвят. Представени са два основни типа. Първият е с кръгло сечение (Дончева-Петкова 2005, 100, тип І вариант А; Йотов, Атанасов 1998, 117, тип 1). Те са едва три броя фрагменти от гривни (обр. 3/1-4-5, кат. II № 11, 16, 17). Втория тип са спираловидно усукани (Дончева-Петкова 2005, 102, тип ІІ; Йотов, Атанасов 1998, 117, тип 3), общо четири броя Фрагменти от гривни (обр. 3/2-3, кат II № 12, 13, 14, 15). И едните, и другите се срещат в широк географски ареал на Балканите през периода Х-ХІІ, дори и ХІІІ в., но се считат за особено характерни за ХІ век (Дончева-Петкова 2005, 102). Според Йорданка Чангова сините гладки гривни се датират във втората половина на IV век, като в същото време тези гривни се срещат и в Коринт. Но този ранен тип стъклени гривни продължават да съществуват и през средновековната епоха. Пак според Йорданка Чангова, в зависимост от цвета на стъклото се установяват известни закономерности в разпространението на стъклените гривни. Така например през IX – XI век, преобладават тези от синьо или тъмносиньо стъкло, които през XII – XIII век, постепенно биват изместени от гривните с черен цвят (Чангова 1961, 185-186).

По голяма част от накитите са от Сондаж Б, където са установени три фази на обитаване – една късноантична и две средновековни. Въпреки наличието на много находки от ІV-VІ в., ясно изразен пласт от късноантичната епоха не е установен. Тук са открити шест фрагменти от бронзови гривни, двете медни и четири фрагмента от стъклени. В този сондаж са регистрирани са два жилищни хоризонта, отчетливо маркирани от разположени на различни нива отоплителни съоръжения (общо три огнища и останки от една пещ) (Торбатов 2009, под печат). Според придобития археологически материал, средновековното обитаване на терена, попадащ в границите на Сондаж Б, следва да се отнесе към периода от втората половина на Х до към края на ХІ началото на ХІІ в.

Другия сондаж, където бяха открити накити е В. В стратиграфски план, и тук бяха регистрирани познатите вече от Сондаж Б три фази на обитаване, най-ранната от тях се отнася към късната античност и е свързана с първоначалното укрепяване на хълма и изграждане на вътрешната инфраструктура в защитената територия (Торбатов 2009, под печат). От тук е една бронзова гривна, завършваща със змийска глава и три стъклени. Дори и малко накитите потвърждават датировката на средновековното обитаване в крепостта Острия връх край с. Овчеполци, Пазарджишко.

Литература

Беновска-Събкова 1992: М. Беновска-Събкова. Змеят в българският фолклор. София, 1992.

Гатев 1977: П. Гатев. Накити от средновековни погребения от ХІ- ХІІ в. – Археология, ХІХ, 1, 1977, 30-46.

Георгиев 1993: П. Георгиев. Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. София, 1993.

Георгиева 1961: С. Геориева. Българските средновековни накити. – Археология, 1, 1961, 4-10.

Георгиева 1961: С. Геориева. Археологически проучвания в Родопоте през 1960 г. – Археология, 4, 1961, 12-18.

Григоров 2007: В. Григоров. Метални накити от Средновековна България (VІІ-ХІ в.) (Дисертации, 1). София, 2007.

Джамбов 1972: Х. Джамбов. Накити от средновековен български некропол край с. Три водици, Пловдивско. – ИАИ, ХХХІІІ, 1972, 291-297.

Джамбов 1977: И. Джамбов. Средновековни накити от Хисар (Х-ХІ в.) – Археология, ХІХ, 1977, 3, 56-59.

Дончева-Петкова 2005: Л. Дончева-Петкова. Одърци. Том 2. Некрополи от ХІ век. София, 2005.

Торбатов 2009: С. Торбатов. Градището Острия връх край Овчеполци, Пазарджишко, под печат.

Труфанов 2001: А. А. Труфанов. К вопросу о хронологии браслетов с зооморфными окончаниями (по материалам кримских могильников позднескифскоговремени). – В: Поздние скифы Крыма. Москва, 2001, 71-77.

Шейлева 1995: Г. Шейлева. Разкопки на средновековно селище, крепост и некрополи 1994 година (Предварително съобщение). – “Марица-изток”. край село Искрица, Гълъбовско, през 1989- Археологически проучвания, 3. Раднево, 1995, 243-287.

Чангова 1961: Й. Чангова. За стъклените гривни в средновековна България. – В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. София, 1961, 179-188.

Списък на образите

Обр. 1. Овчеполци. Острия връх, поглед от югоизток, по С. Торбатов

Обр. 2. Фрагменти от бронзови гривни

Обр. 3. Фрагменти от стъклени гривни

Каталог на накитите

I. Метални

№ 1 – Фрагмент от бронзова гривна

1.      Описание: лята; запазена около ½; плоско тяло с четириъгълно сечение; врязана геометрична украса.

2.      Размери: d. – 4,0 см.; сечение – 0,5/0,2 см.

3.      Инв. № 2652

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,40 м., С- 2,10 м., И – 1,40 м.

5.      Образ: 1/1

№ 2 – Фрагмент от бронзова гривна

1.      Описание: лята; запазена около ½; с отворени краища леко изпъкнали от външната страна; врязана украса; запазеният край изтънява и се изостря.

2.      Размери: d. – 5,0 см.; сечение – 0,66/0,18 см.

3.      Инв. № 2659

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,30 м., С – 2,50 м., И – 2,20 м.

5.      Образ: 1/2

№ 3 – Фрагмент от бронзова гривна

1.      Описание: лята; с отворени краища; запазен е единият край, който се разширява и има полукръгла форма; плоско тяло с врязана геометрична украса.

2.      Размери: d. – 3,1 см.; широчина – 0,55/0,8 см.

3.      Инв. № 2665

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,50 м., С – 2,20 м., И – 1,60 м.

5.      Образ: 1/3

№ 4 – Фрагмент от медна гривна

1.      Описание: посребряване; върху основа във вид на лента е апликирана филигранна украса от кръгове.

2.      Размери: широчина – 0,8 см., дебелина _(лента) – 0,05 см.

3.      Инв. № 2666

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,50 м., С – 1,80 м., И – 1,50 м.

5.      Образ: 1/4

№ 5 – Фрагмент от медна гривна

1.      Описание: посребряване; деформирана; тяло от тънка медна лента с апликирана филигранна украса от кръгове.

2.      Размери: d. – 6,2 см.; широчина – 1,6 см.

3.      Инв. № 2677

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,70 м., С – 1,30 м., И – 7,80 м.

5.      Образ: 1/5

№ 6 – Фрагмент от гривна – бронз

1.      Описание: изработена от пластина; врязана геометрична украса.

2.      Размери: d. – 4,7 см.; широчина – 1,3 см.

3.      Инв. № 2690

4.      Местонамиране: Сондаж В, дълб. – 0,60 м., С – 5,10 м., И – 1,30 м.

5.      Образ: 1/6

№ 7 – Фрагмент от гривна – бронз

1.      Описание: лята; тяло с обло сечение; запазеният край е сплеснат и украсен с врязана украса.

2.      Размери: d. – 6,8 см.; сечение – 0,45 см.

3.      Инв. № 2695

4.      Местонамиране: Сондаж В, дълб. – 0,70 м., С – 0,60 м., И – 2,30 м.

5.      Образ: 1/7

№ 8 – Фрагмент от гривна – бронз

1.      Описание: плоско тяло с врязана геометрична украса.

2.      Размери: d. – 3,5 см.; широчина – 0,6/0,8  см.

3.      Инв. № 2703

4.      Местонамиране: Сондаж Б, от насипа

5.      Образ: 1/8

№ 9 – Фрагмент от гривна – бронз

1.      Описание: лята; с отворени краища; тялото в централната част е широко и елипсовидно; към краищата изтънява и придобива полукръгло сечение; запазеният край завършва със стилизирана животинска глава; врязана и щемпелувана украса, „птиче око”.

2.      Размери: d. – 6,0  см.; широчина_(max) – 1,1  см.

3.      Инв. №  2705

4.      Местонамиране: Сондаж Б, от насипа

5.      Образ: 1/9

№ 10 – Фрагмент от гривна – бронз

1.      Описание: лята; плоско тяло с оформен в центъра медалион; врязана украса от линии и орнамент „птиче око”.

2.      Размери: d. – 4,0  см.; широчина – 1,5  см.

3.      Инв. №  2706

4.      Местонамиране: по източния склон на хълма, вън от укрепената площ.

5.      Образ: 1/10

II. Стъклени

№ 11 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста със син цвят; обло сечение.

2.      Размери: d. – 7,5 см.; сечение – 0,2/0,35 см.

3.      Инв. №  2672

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,50 м., С – 0,70 м., И – 9,40 м.

5.      Образ: 2/1

№ 12 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста с тъмносин цвят; тяло с обло преминаващо в четириъгълно (със заоблени ръбове) сечение; повърхността е спираловидно набраздена в резултат от усукване на заготовката в процеса на изработка.

2.      Размери: d. – 8,0 см.; сечение – 1,1 см.

3.      Инв. №  2674

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,60 м., С – 0,25 м., И – 8,70 м.

5.      Образ: 2/2

№ 13 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста с тъмносин цвят; тяло с обло преминаващо в четириъгълно (със заоблени ръбове) сечение; гладка повърхност.

2.      Размери: d. – 6,5 см.; сечение – 0,5/0,6 см.

3.      Инв. №  2675

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,40 м., С – 2,00 м., И – 7,90 м.

5.      Образ: 2/3

№ 14 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста с тъмносин цвят; тяло с обло преминаващо в четириъгълно (със заоблени ръбове) сечение; надлъжно набраздена повърхност.

2.      Размери: d. – 7,0 см.; сечение – 0,55/0,7 см.

3.      Инв. №  2679

4.      Местонамиране: Сондаж Б, дълб. – 0,70 м., С – 2,60 м., И – 3,20 м.

№ 15 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста с тъмносин цвят; тяло с обло преминаващо в четириъгълно (със заоблени ръбове) сечение.

2.      Размери: сечение – 0,5/0,55 см.

3.      Инв. №  2691

4.      Местонамиране: Сондаж В, дълб. – 0,55 м., С – 5,00 м., И – 0,65 м.

№ 16 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста с тъмносин цвят; тяло с обло сечение.

2.      Размери: сечение – 0,5/0,6 см.

3.      Инв. №  2692

4.      Местонамиране: Сондаж В, дълб. – 0,55 м., С – 3,10 м., И – 1,70 м.

5.      Образ: 2/4

№ 17 – Фрагмент от гривна

1.      Описание: матова стъклена паста с тъмносин цвят; тяло с обло сечение.

2.      Размери: сечение – 0,6 см.

3.      Инв. №  2693

4.      Местонамиране: Сондаж В, дълб. – 0,50 м., С – 3,00 м., И – 0,60 м.

5.      Образ: 2/5

Източник: С разрешението на автора!

обр. 1

обр. 2

обр. 3

В ЕКСПОЗИЦИЯТА НА РИМ – ПАЗАРДЖИК

Любка Тодорова

Християнският храм е мястото където се извършват тайнството причастие и кръщене, както и всички церемонии, свързани с църковния ритуал. С това се обяснява връзката и зависимостта между литургичните обреди и църковната сграда, която трябва да е пригодна за нуждите на култовите действия. В този смисъл олтарните прегради – разположение, конструкция и украса, са обект на детайлни проучвания.

Олтарната преграда е част от обзавеждането на олтара (altaara – възвишен жертвеник). Това е мястото, предназначено само за свещениците, участващи в богослужението (обр. 1 а-б). Според някои автори, издигането на олтарна преграда се прави с цел да се закачи на нея завеса, която да скрива действията на свещениците за кратко време от очите на богомолците, за да се подчертае тайнствения характер на Божествената литургия (Чанева-Дечевска Н. 1999:28). Според други автори, ако олтарът е трябвало да бъде скриван, то ниската преграда би била устроена във висока (Досева И. 2002:13). Олтарната преграда може да бъде два вида – под формата на буквата П или на обикновена преграда, ориентирана на запад (Sodini J. 1984:445). Централният достъп до олтара е в средата на канцела. Във всички известни съчинения на византийски автори, централните врати на олтарната преграда се наричат „свети двери” – αγιαι или μεγαλαι πύλαι (θύραι). Преградите от IV и началото на V в. са ниски парапети и се  състоят от каменни, с размери: 1 x 1.5 м, прикрепени една за друга със стълбчета, с приблизително квадратно сечение (0.22 x 0.22), с височина около 1 м. Отгоре те със заоблен край. Олтарните прегради се монтират директно върху пода или върху издигнат над нивото му стилобат. През VI в. в Константинопол съществуват едновременно църкви с високи и с ниски олтарни прегради (Досева И. 2002:10). Декорацията им от двете страни се състои от геометрични, растителни и животински мотиви и християнски символи. За раннохристиянското изкуство не е присъща реалистичната трактовка на света, вместо това се използват символи, явяващи се носители на информация, достъпна само за посветени. Те са отражение на тогавашните възгледи и ценности (Зубарь В., А. Хворостяный. 2000:85).

Олтарните прегради които са част от експозицията на РИМ–Пазарджик, не се отличават от откритите вече такива на територията на България. Три от тях са с неизвестен произход. На първата мраморна плоча (обр. 2 a, кат. № 1), релефът от едната страна е съставен от двойни рамки, ограждащи триъгълно поле. В средата му е изобразен грозд с клончета и листа. На гърба си има двойна рамка, с празно поле. От втората плоча е запазен фрагмент с двустранно изображение (обр. 2 б, кат. № 2). От едната страна са представени четири успоредни линии и част от поле, в което се виждат два крака, напомнящи на хищно животно и кръгъл орнамент. На гърба на олтарната плоча (обр. 2 в, кат. № 2) са изобразени две успоредни линии, а над тях – стилизиран растителен орнамент и птичи крак, вероятно на гълъб. Третата е дясна половина от олтарна плоча, с богата украса (обр. 3 а, кат. № 3). По края тя е с двойна рамка. В нея са поместени стилизирани цветя, гроздове и част от друг (може би геометричен) елемент.

Останалите шест фрагмента (плочи и колонки) са от олтара на църква № 1 в крепостта Цепина, край с. Дорково, община Ракитово. Тя е разкопавана три пъти, като първия е от руският езиковед и историк П. Сирку, който я датира в XII–XIII век. По-късно при разкопки до южната стена на църквата е открита византийска монета от VI век. Според С. Георгиева, църквата е по-ранна (Георгиева С. 1963:50). От едната страна плочата е украсена с релефен кръст с разширени краища, вписан в кръг, а по края има четвъртита рамка. Другата страна също е обрамчена. Върху нея са изобразени квадрати и кръгове, оградени с двойна преплетена рамка. В запазените две части се виждат три гълъба, две розети, акантови листа и една животинска глава (бивол?), (обр. 3 б – в, кат. № 7-8).

Две от колонките са с квадратно напречно сечение. И двете от едната си страна имат еднаква релефна украса – две успоредни, вдлъбнати прави линии, които в горната си част образуват отворен кръг (обр. 4 а-б, кат. № 4-6). Едната колонка от дясната си страна има правоъгълна дупка. На другата колонка от срещуположната страна все още личи същата украса, а от страни в дясно има жлеб.

Третата колонка от едната си страна има същата релефна украса, като първите две, но от дясната си страна има врязани лозови листа и гроздове. От другата е малко по-тясна и в средата завършва с дупка (кат. № 5).

Последната колонка е с подобна лицева украса, но кръгът в горния край е много по-отворен. В страни от дясно има доста по-голям жлеб от останалите и дупка над него. Останалите две страни са гладки (кат. № 9).

Украсата на парапетните плочи е с разнообразни, често срещани мотиви. В тях са скрити богословски идеи, обслужвани от символичния характер на раннохристиянското изкуство.

Едно от най-разпространените изображения е растителният елемент, който е представен от цветя, листа и клонки, символизиращи рая. Ако в античността лозата е свързвана с Дионис, то в християнското изкуство изображението на лоза се появява през IV в. (Зубарь В., А. Хворостяный. 2000:78). Част от него е лозовата вейка, съставена от грозд и листа, напомнящи на истинската лоза (предобраз на Христа) или пръчки, символизиращи вярващите. В иконографията лозето често пъти е изображение на Дървото на Живота.

Лозата е важен символ най-вече поради това, че от нея произвеждат виното, което е израз на познанието. Евангелските текстове правят от лозето символ на Небесното царство, чийто плод е Евхаристията (Шевалие Ж., А. Геербрант. 1995:624).

От растителните мотиви едни от най-често срещаните украси в скулптурата и релефа са акантовите листа и палметите (обр. 3-в, кат. № 8). Те имат своето разнообразие като остър и мек релеф, което придава богатство на отразяващата се в него светлина. Това противопоставяне на тъмното и светлото е плод на византийското изкуство и на духовната изява на християнската религия, с нейните изисквания по отношение на атмосферата в култовата сграда (Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978:31).

Друг срещан мотив е розетата (обр. 3 б – в , кат. №№ 7-8). Тя се появява в значителен брой от плочите като основен декоративен елемент. Счита се, че е получена от преминаването на примитивния христов монограм в декоративна форма на монограматичното колело. Интересен пример е плоча от голямата базилика в раннохристиянския център на хълма Царевец във Велико Търново, където полето на плочата е изцяло заето от плетеница и вписани в нея розети (Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978:43). Хризмата е важен символ в първичната, раннохристиянската Църква, който е познат под две основни форми: първата е съставена от буквите I и Х (гръцките инициали на Иисус Христос), а втората, наричана още Константинова хризма и просъществувала до наши дни, се състои от буквите Х и P, които на гръцки са началните букви на Христос (Шевалие Ж., А. Геербрант. 1995:548).

Първата фигура, която е вписана в окръжност (най-честия случай), представлява колело с шест радиуса (понякога осем, ако към тях е прибавен и един хоризонтален диаметър). Тук символът е космически и слънчев; според литургията Христос е sol invictus (непобедимото слънце).

Втората се получава като се прибави отличителния белег на P – резултатът от Христовото Изкупление (Шевалие Ж., А. Геербрант. 1995:549).

Животни със символичен характер са изобразени и на парапетните плочи изложени в Лапидариума на РИМ – Пазарджик (кат. № 2). На една от тях се виждат два крака на животно (обр. 2 б), също и много малка част от тялото, което подсказва, че то е седнало. Начинът, по който са представени ноктите, навежда на мисълта, че е хищно животно, може би грифон. Тези митични същества могат да се срещнат както върху фиала от Рогозенското съкровище с датировка V–IV в. пр. Хр., така и в българското средновековие, където вече придобиват друго значение. За периода на късната античност, интерес представлява изображението на митични същества върху олтарна маса от Никополис ад Нестум (Чичикова М. 1972:252-253). В случая става дума за „езически” сюжети, които се срещат и в християнски паметници. Митични животни се виждат и върху раннохристиянски капител от с. Обзор, Варненско (Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978:37). Грифонът като митологично същество има и своя християнски символ. Той се изобразява и като демон, и като Христос. Той по-скоро представлява безмилостната сила. В християнската символика е образ на демона до такава степен, че за светите писатели изразът hestisequi е синоним на Сатаната. В действителност грифонът притежава и земни и небесни черти, което го прави символ на двете природи – човешка и божествена. Явява се посредник между небето и земята (Шевалие Ж., А. Геербрант. 1995:255).

От другата страна на преградата изображението също е във висок релеф, но тук се вижда една много малка част от птичи крак (обр. 2 в). Може би на гълъб или паун. Тези две птици са широко разпространени в украсата на раннохристиянските църкви както в релефите, така и в стенната живопис. Гълъб присъства и в олтарната преграда от Цепина (обр. 3 б – в, кат. № 7-8). Тази птица още в ранното християнство е символ на душата и мира, а мирът в представите на ранните християни е отъждествяван с рая (Зубарь В., А. Хворостяный. 2000:78). Паунът е често срещан декоративен елемент и е символ на безсмъртието на човешката душа. В античната митология паунът се счита за птица, посветена на Хера, а неговото изображение отразява вярата в безсмъртието (Зубарь В., А. Хворостяный. 2000:78). Изображението на паун е най-вече характерно за изкуството на ранното християнство, когато настъпва преосмислянето на античното художествено наследство и приспособяването му към нуждите на християнската религия.

Пак на преградата от Цепина се вижда рогато животно, приличащо на бик. Такъв има изобразен и върху олтарна плоча от с. Осеново, Варненско, също и на плоча с неизвестен произход в НАИМ – БАН (Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978:44). Търсенето на християнски символ тук стига само до тълкованието му като посвещение на жертвената природа на Христос.

Най-често срещаният символ е кръстът. Има го както върху плочите, така и върху колонки и капители. Като символично изображение кръстът е оръдие на спасителната смърт на Иисус Христос, символ на победата над смъртта (Левкийски епископ Неофит. 1992:210). Според някои автори, кръст вписан в кръг може да се разглежда като символ на безсмъртието (Уваров А. 1908:41-43, кат. № 8). Той е традиционен за интериора на християнските храмове. Това е сдържаната и изискана украса на VI в., като най-добрите примери са парапетните плочи от църквите в гр. Хисар, също и плочата от базиликата в Ракитово (Чангова Й. 1996:57). Традицията обогатява необикновено много символиката на кръста, като събира в този образ историята на спасението и на мъченичеството на Христос. Кръстът символизира Разпнатия Христос, Господ, Словото, Вторият елемент на Троицата. Той е нещо повече от олицетворение на Иисус Христос, отъждествява се с човешката му природа, дори с личността му (Шевалие Ж., А. Геербрант. 1995:561).

Една част от олтарната преграда на църква № 1 в крепостта Цепина е запазена във фонда на РИМ – Пазарджик, а друга в Археологическия музей в София. Украсата им се отличава с комбинацията от геометрични, растителни и животински мотиви в обща композиция (Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978:43).

Всъщност, каквото и разнообразие да срещам в запазените паметници от този вид в България, репертоарът на същинското византийско производство за широка употреба е един и същ и затова еднакви екземпляри с тези в България могат да се видят по всички краища на Империята. Едни и същи са и центровете на производство и разпространение на архитектурни детайли (Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978:43). Разбира се съществуват много декоративни изделия (капители, олтарни прегради, корнизи и т. н.), изработени в местни ателиета и от местни суровини, имитиращи проконеските образци (Завадская И. 1998:270). Интерес представлява фактът, че частите от олтарна преграда от църква № 1 на крепостта Цепина, са почти идентични с тези от Ракитовската базилика, като колонките като тип украса се повтарят (Чангова Й. 1996:57).

Поради липсата на подробни публикации относно украсата на отделните части на множеството раннохристиянски църковни постройки в българските земи, проучването им представлява известна трудност. В някой случай то може да бъде сведено само до систематизиране на известния материал.

Каталог

№ 1. Фрагмент от плоча – обр. 2 а.

1. Инв. № 405

2. Местонамиране: Неизвестно

3. Размери: Дължина – 0.49 м, широчина – 0.41 м, дебелина – 0.06 м

4. Украса: Двойна рамка ограждаща триъгълно поле с грозд, клончета и лиса.

5. Материал: Мрамор

6.  Датировка: IV–VI в.

№ 2. Фрагмент от плоча – обр. 2 б-в.

1. Инв. № 406

2. Местонамиране: Неизвестно

3. Размери: Дължина – 0.49 м, широчина – 0.38 м, дебелина – 0.04 м

4. Украса: а) Част от четворна рамка с крака на грифон и кръгъл орнамент; б) двойна рамка с птичи крак и растителен орнамент

5. Материал: Мрамор

6. Датировка: IV–VI в.

№ 3. Част от плоча – обр. 3 а.

1. Инв. № 409

2. Местонамиране: Неизвестно

3. Размери: Височина – 0.81 м, широчина – 0.36 м, дебелина – 0.09 м

4. Украса: По края рамка със стилизирани цветя

5. Материал: Камък

6. Датировка: IV–VI в.

№ 4. Част от колонка – обр. 4 а.

1. Инв. № 516

2. Местонамиране: Крепостта Цепина, с. Дорково; църква № 1, олтара

3. Размери: 0.24 х 0.24 м, височина – 0.56 м,  диам. на дупката – 0.02-0.03 м, дълбочина – 0.03 м

4. Украса: Две вдлъбнати успоредни линии образуващи отворен кръг

5. Материал: Мрамор

6.  Датировка: V в.

№ 5. Част от колонка.

1. Инв. № 517

2. Местонамиране: Крепостта Цепина, с. Дорково; църква № 1, олтара

3. Размери: 0.24 х 0.24 м, височина – 0.57 м, диам. на – 0,05 м, дълбочина – 0.055 м

4. Украса: Две успоредни вдлъбнати линии образуващи отворен кръг

5. Материал: Мрамор

6. Датировка: V в.

№ 6. Част от колонка – обр. 4 б.

1. Инв. № 518

2. Местонамиране: Крепостта Цепина, с. Дорково; църква № 1, олтара

3. Размери: 0.22 х 0.22 м, височина – 0.55 м, широчина  на жлеб – 0.04 м, дълбочина – 0.01 м

4. Украса: Две успоредни вдлъбнати линии, образуващи отворен кръг

5. Материал: Мрамор

6.  Датировка: V в.

№ 7. Фрагмент от плоча – обр. 3 б.

1. Инв. № 519

2. Местонамиране: Крепостта Цепина, с. Дорково, църква № 1, олтара

3. Размери: Дължина – 0.60 м, широчина – 0.50 м, дебелина – 0.10 м

4. Украса: а) Релефни изображения на гълъб и розета, оградени с двойни, рамкирани, кръгли и четвъртити полета; б) две успоредни релефни линии, част от рамка

5. Материал: Мрамор

6. Датировка: V в.

№ 8. Фрагмент от плоча – обр. 3 в.

1. Инв. № 520

2. Местонамиране: Крепостта Цепина, с. Дорково; църква № 1, олтара

3. Размери: Дължина – 0.32 м, широчина – 0.44 м, дебелина – 0.10 м

4. Украса: а) Релефни изображения на два гълъба, палмета, розета и рогато животно, оградени в кръгли и четвъртити полета; б) кръст с разширяващи се краища

5. Материал: Мрамор

6. Датировка: V в.

№ 9 Част от колонка.

1. Инв. № 521

2. Местонамиране: Крепостта Цепина, с. Дорково; църква № 1, олтара

3. Размери: 0.24 х 0.24 м, височина 0.60 м, широчина на жлеба – 0.08 м, дълбочина – 0.01 м, диаметър на дупката – 0.04 м, дълбочина – 0.03 м

4. Украса: Две успоредни линии, образуващи отворен кръг

5. Материал: Мрамор

6. Датировка: V в.

Цитирана литература:

Георгиева С. 1963. Църква в родопската крепост Цепина. – Археология, 3, 47-54.

Досева И. 2002. Ранновизантийските олтарни прегради в Тракия и Дакия. – Проблеми на изкуството, 3, 9-18.

Левкийски епископ Неофит 1992. Молитвата. – В: Сборник материали за кандидат студенти по богословие, Велико Търново, 207-212.

Овчаров Д., М. Ваклинова. 1978. Ранновизантийски паметници от България IV–VII век. – София.

Шевалие Ж., А. Геербрант. 1995. Речник на символите, 1. – София.

Шевалие Ж., А. Геербрант. 1996. Речник на символите, 2. – София.

Чанева-Дечевска Н. 1999. Раннохристиянската архитектура в България IV–VI век. – София.

Чангова Й. 1996. Базиликата в Ракитово. – Археология, 4, 47-59.

Чичикова М. 1972. Mensa sacra от Nikopolis ad Nestum. – ИАИ, XXXIII, 254-258.

Завадская И. 1998. О происхождении христианской архитектуры ранневизантийского Херсонеса. – Материалы по археологии, истории и етнографии Таврии, VII, 261-290.

Зубарь В., А. Хворостяный. 2000. От язычества к христианству. Начальны этап проникновения и утверждения христианства на юге Украины (вторая половина III–первая половина VI вв.). – Киев, Национальная академия наук Украины, Институт археологии.

Уваров А. 1908. Христианская символика. Символика древне-христианского периода. – Москва.

Sodini J. 1984. Les dispositifs liturgigues des basiligies paléochretiénnes on Grèce et dans les Balkans. – In: Corso di cilturu sull’arte bizantina, 31, 441-473.

Earlychrist cancel in the exposition of Regional museum of History – Pazardzhik

Lyubka Todorova

(Summary)

The Christian temple is the point, where sacrament-communion and christening as well as all ceremonies associated with the ecclesiastical ritual are perpetrated. It is set on the needs of the cult acts therefore. In this point, the altar’s bulkheads – lie, structure and decoration, are an object of detail researches.

The altar’s bulkhead is part of the interior of the altar. That is the place allowed only on the celebrants, participating in the mass. The altar cancel can have got two forms – like the letter П or like a common bulkhead oriented to west. The geometric motives, the vegetative and animal, Christian devices and the simple compositions are met (from  outside and home side) on their decoration. For the earlychrist art isn’t peculiar to the real interpretation of the world, the symbols are used alternatively, the reporting winners of the information, accessible only for novices. They are echo to the then mentalities and costlinesses.

The cancels that are the part of the exhibition of Regional museum of History – Pazardzhik, do not differ much from the  opened already at the territory of Bulgaria. Three of them are with an unknown origin. On the first marble slab, the relief is compound in one country in double frameworks, cloistering a triangular plain. In his medium there is a staphyline with а small sprig and leaves. It has on its back double framework, with an empty plain. The second is а part from the marble flag with relief of the two countries as well. This one is represented by four parallel lines and part from a plain in which the two legs, reminding the starved beast, and the round decoration are seen. On the back of the slab  two parallel lines are seen. Over them are stylized vegetative decoration and a bird’s foot (pigeon?). The third is right part of slab, with rich decoration. It is with double framework at the end. The conventionalised flowers are stirred in her, staphylines and the part with the other (possibly geometric) detail.

The six fragments that have remained (the plates and the columns) are from the altar in church № 1 in the stronghold Tsepina, village Dorkovo, Rakitovo municipality. One of the plates (in two the parts) is exposed only in the exhibition of the Region museum of History – Pazardzhik and the six that have remained are columns. All of them are made of marble. The slab is decorated with an embossed cross with extended ends to a set. Another side is as well walled up with a frame, and the plain inside is apart at square and round plains walled up with an double interlacing frame. Three doves, two rosettes, acanthus leaves and one animal head are seen on the two kept parts (a buffalo?).

Списък на илюстрациите:

Обр. 1 а-б. Олтар – аксонометрична проекция, по Р. Краутхаймер

Обр. 2  а – Фрагмент от плоча

б – Фрагмент от плоча

в – Фрагмент от плоча

Обр. 3 а – Фрагмент от плоча

б – Фрагмент от полоча

в – Фрагмент от плоча

Обр. 4 а – Част от колонка

б – Част от колонка

Източник: С разрешението на автора!

обр. 1

обр. 2

обр. 3

обр. 4

Гр.Сандански  ул. „Горнo Броди” № 9

Владимир Петков, Светла Петрова, Георги Гошев, фотозаснемане Красимир Георгиев

Партикополис се споменава у Флегон от Тралес (Кратка енциклопедия 1993, 207). Г. Михайлов убедително доказа, че градът под дн. Сандански е споменавания нееднократно в античните извори град Партикополис (IGBulg. V, Addenda, 1997, 401). Разположен на кръстопътя между Близкия Изток и Западна Европа, градът и Егейското крайбрежие от което отстои на стотина километра, са обект на особеното внимание на Христовото учение  и Христовата църква още с появата им. В средата на І в. апостол Павел тук първи проповядва Християнското учение, създава християнските общини по крайбрежието, устието и течението на реките Места и Струма. Павел заедно със сподвижникът си Сила, основават християнски общини в Амфиполис, Аполония, Солун, Берия и други градове по крайморския път на провинция Македония за Константинопол (Деяния ХVІІ, 1-31). От тук в последващите години християнството се разпространява и във вътрешността на полуострова – по течението на двете големи реки Струма и Места: до Партикополис, Пауталия, Перник, Сардика (Сердика), Топирос, Никополис ад Нестум и т.н. Основно дело на апостол Павел е разпространението на християнството във вътрешността на провинция Македония, в чиято най-източна част се намира Партикополис. В едно от посланията си Павел съобщава, че “разпространил христовото учение от Йерусалим до Илирик (Послание към римляните, ХV, 18-19) и основал църква в Никополис (в Епир) (Послание към Тит, ІІІ, 12). За проповедите му в Македония и в Тракия свидетелства и блаженния Теодорит (виж. Цухлев 1911, 11 и бел. 10). Павел лично проповядва в новосъздадените църкви и няколко пъти ги посещава в годините напред, съобщавайки ни за това в посланията си (до Филипяните, до Солуняните, до Атиняните, до Коринтяните). Така в средата на І в. се създават двете църкви – Филипийската и Солунската.

В провинция Първа Македония, под прякото ръководство на Солунската катедра (Митрополия) са били петнадесет епископии, една от които е Партикополската (вж. Лепорскiй, 1901, 307). От епископите й са известни двама, и двамата с името Йоан. Единият присъствал на Сердикийския поместен събор в 343-344 г., а другия присъствал на Халкидонския (Четвъртия вселенски) събор (451 г.), свикан от папа Лъв Велики (440-461 г.), Цариградският патриарх Анатолий (449-458 г.) и император Маркиан (450-457 г.). На него епископ Йоан се подписал: “чрез презвитера Кирил” (Лепорскiй, 1901, вж. Цухлев 1910, 109, бел 9).

Данни за ранното разпространение на християнската вяра сред жителите на Партикополис освен в писмените извори, откриваме и в руините на късноантичния град – няколкото открити раннохристиянски базилики, гробници, погребения, надгробни паметници (Димитрова-Милчева 2002, 288-289 и цит. лит). Откритите епиграфски паметници също показват разпространението на християнството в града под гр. Сандански. Това са надгробните християнски плочи, които не само споменават имената на някои от първите християни, но и техния ранг в църковната йерархия – надгробната плоча на субдякона Криспин, на псалмопевеца Андрей и неговата съпруга Евдохия; на свещоносеца Деметриос (Besevliev 1964, № 241-243).

Най-новите даннни за разпространението на християнството в Партикополис дава откритият в ранната зима на 2008 г. раннохристиянски некропол¹ на ул. „Горно Броди” № 9. Некрополът с раннохристиянски погребения, предмет на археологическо проучване в края на 2008 и пролетта на 2009 г., се намира в югозападната част на гр.Сандански, в т. нар. кв. „Архангел”. Мястото е известно още и като „Турлин баир”, от където са открити няколко римски надгробни плочи датирани в  І-ІІІ в.сл.Хр. Теренът на който бе разкрит некропола представлява урегулиран поземлен имот, чиито собственик бе започнал изкопни работи с цел строеж. На сравнително близко разстояние от този парцел са и останките от открити преди години две зидани сводести раннохристиянски гробници (непубликувани). На същия землен скат, на един км. северно, през 1996 г. на ул. „Пирин” № 119, е открита и гробница – мавзолей (Пищалов, Петков 1996, 79-81).  Жители от съседните къщи съобщават за разкривани гробове през 60-те и 70- те години на ХХ в., по време на строителството на домовете им. Останки от гробове могат да се видят и понастоящем в коритото на малка вада протичаща по билото на хълма, в западна посока на около 60-100 м.

В резултат на археологическото проучване на строителното петно, се разкри част от раннохристиянския некропол на късноантичния и раннохристиянски град от периода V-VІ в., ситуиран южно от очертанията на античния град. Най-голям интерес предизвика откриването на три големи погребални съоръжения – зидани от тухли сводести раннохристиянски гробници, както и погребения, извършвани в гробове, покривани стреховидно с тегули. В някои от гробовете се установи вторично и третично погребение. На площ от около 60 кв. м. се откри и комплекс от зидани раннохристиянски засводени с полуцилиндрични сводове гробници: една единична, една фамилна двукамерна гробница и  една гробница – мавзолей². ( Обр.1 )

В художествено отношение най-голям интерес представлява единичната сводеста гробница  с размери: ширина 1.50 м, дължина 2.10 м и височина 1.40 м. Гробницата  бе най пострадала от работата на багера, като западната й стена бе почти цялостно разрушена. В нея бе установено по-ранно влизане, далеч преди случайното й откриване. Тя е ориентирана с посока изток-запад, с вход от изток.

Забележителното при тази гробница е изографисването й с осем раннохристиянски кръста. Кръстовете са с почти равни рамена и размери: 0.80 х 0.80 м. Те са изписани с червена боя в техника „ал фреско”, като три са на южната стена, три на северната и един, силно избледнял на свода. Съществувалото изображение на осмия кръст, се установи по намерените останки и рухнала мазилка, върху западната стена на гробницата. Подобни по форма кръстове, изобразени заедно с растителни орнаменти са открити в гробница в м. „Ловен дом”, където е локализиран северозапдния късноантичен и раннохристиянски некропол на Партикополис. Първите проучвания са направени през  1934 г. извършва проф. Т. Герасимов (Герасимов 1966, 222-225), а през 1992 г. от Владимир Петков и Олга Сомова (Petkov, Somova 2003, 24-47). Аналогични изображения на раннохристиянски кръстове са открити в гробници, датирани в V-VІ в. в Солун, и в Сердика (Шалганов 2008, 439-454 и цит.лит). ( Обр.2 )

В гробницата се откри само един скелет, най запазения от всички открити при разкопките. Той бе разположен до северната стена на гробницата, с подложка от две счупени тухли под главата на мъртвеца, обичай познат и от проучванията в некропола от м. „Ловен дом” (Petkov, Somova 2003, 24-47). Проучванията установиха че гробницата е била частично разрушена още в древността, преди погребението на последния починал член от фамилията. Бяха открити стари разрушения по средния пояс на стените, особено по южната стена. Фрагменти със стенописи бяха открити в  естествения прахообразен фин насип образувал се на пода на гробницата след погребението и затварянето й. Мраморната плоча с която е затворен входа от изток, е специално изчукана и пригодена към разрушената част на арката на входа. Самият вход е с размери: ширина – 0.80 м и височина 0.70 м.  На пода е открит мраморен фрагмент от надпис на гръцки език с кръст в началото на текста, но шесте лошо запазени букви не дават яснота за съдържанието му.

На 6.00 м южно от тази гробница се разкри друга. Това е фамилна  зидана двукамерна гробница – с размери: ширина – 3.80 дължина – 2.50 и височина 1.50 м., ориентирана с посока изток-запад и входове от изток. Гробницата има обща фасада фланкирана в южната част от гранитна колона и питос в северния край. Всяка камера има отделен вход, чиито размери са еднакви:ширина-0.60 и височина 1.20 м. След последното погребение извършено в тях, гробниците не бяха отваряни до настоящето проучване. В северната камера се откриха 3 погребения, а в южната 4  (Обр. 3. ).В тях липсва погребален инвентар и само в южната камера е открита желязна халка, с диаметър 0.04 м. и дебелина – 0.8 см. Близо до входа на северната камера, извън гробницата, се откри малка кана-ойнохое и сребърна игла, украсена със скулптирана птица. Гробните камери отвътре са добре измазани, без стенописна украса. Пред фасадата на тази гробница, почти по средата й, се откри правоъгълен  хоросанов блок с размери:0.80 х 0.40 м., с кръгъл отвор в средата. Блокът е разположен на нивото на входните отвори и вероятно е използван като поставка при извършването на помени и погребални ритуали. В резултат на изкопните дейности, бяха разрушени сводовете на двете камери в техния западен край.

Разположението на гробницата с кръстовете и двукамерата фамилна гробница показва, че те вероятно са част от погребалната алея преминаваща източно пред техните входове и идваща от север на юг. Вероятно същата посока (север-юг) е следвал и пътят, който е излизал от античния град, за да се свърже с главния път, свързвал поречието на Струма с via Egnatia. Правилото на античността – некрополите да се разполагат от двете страни на пътя към градския център се установява и в този случай.

Между двете гробници, чиито входове са от изток се откриха и останки от четири погребения. Гробовете са покрити двускатно с големи антични керемиди. Ориентирани са с посока запад-изток. Ориентацията им съвпада и маркира, както гробниците трасето на алеята. В гробовете се установи многократно препогребване, като при гроб №4, се откриха следи от 3 скелета. Единственото различно от другите погребения, бе едно, извършено в гробна яма-обградена само в частта на черепа, с вертикално изправени тухли. Останки от друго погребение бе маркирано в профила на  ската към ул. „Горно Броди”. Извършено е в проста гробна яма,  оградена с тухли и покрита с варовикови плочи. Макар и само 5 проучени погребения те очертават три типа обикновени погребения, което показва разнообразие в погребалните обичаи, дължащо се вероятно на различния етнически произход, и на различното материално положение на населението.

Третата гробница от комплекса е гробницата – мавзолей. Тя е разположена в северозападния ъгъл на строителното петно, като част от нея преминава под трасето на улица Горно Броди, ориентирана посока юг-север. В ската е разкрита малка част от оформения арковиден вход на Мавзолея, разположен от южната страна на съоръжението. Първите данни при археологическото проучване указват за наличието на три гробни камери.

Денивелацията между ходовото ниво на гробниците и това на улицата е 4.00 м. Установи се, че гробницата-мавзолей е представлявала масивна двуетажна постройка. Горната камера, която е използвана за помени и погребални ритуали е разположена на 0.60 м. над погребалните камери изградени в основата на постройката, на дълбочина от близо 4 м. Външните стени, с дебелина 0.60 м са общи за Мавзолея. Зидарията е в opus mixtum – от речни валуни и пояси от по 3 реда тухли. Ъглите са изградени изцяло от тухли. В ската се откри  запазената дебелина на подовата замазка на горната камара с дебелина от 0.10 м, направена от счукани тухли и розов хоросан. Размерите на гробницата – мавзолей са: дължина 6.00 м. и ширина 5.00 м., които са установени по размерите на вътрешните помещения, тъй като ситуацията не позволява пълното й разкритие. Предполагаемата височина заедно с основите е от близо 7.00 м. Горната камера се е извисявала близо 3.50 м. над естествения терен на некропола. Покривът най вероятно е бил двускатен покрит с големи керамични тегули с размери 0.80 х 0.40 м, от типа на покривните керемиди на градските базилики, каквито са открити много по терена и разкопките в града. Под горната камера се откриват две погребални камери с еднакви размери:дължина 5.50 и ширина 2.25 м, от които източната е разделена на две отделни камери с еднакви размери.

Гробницата – мавзолей е ориентирана в посока юг-север, като входа към погребалните камери е ставал от юг, за разлика от откритите източно и югоизточно от нея гробници, чиито входове са от изток. Официалния вход към горната камера най-вероятно е бил от север, но поради денивелацията на терена и частичното разположение на гробницата под улицата и съседната къща, той не може да се установи със сигурност. Входът с размери: ширина 0.80 м. и височина 1.50 м. е оформен арковидно с тухли. Разположен е в горната част на свода на голямата западна камера. До него се стига по добре оформено стълбище с високи стъпала, като от тяха на терена са запазени 3 броя започващи от нивото на горната камера. Началото на стълбището според археологическите даннни е поне на 3 метра южно от постройката. Ширината  на стъпалата е 1.20 м., а височината им варира от 0.40 до 0.60 м. Стълбището е изградено  с тухли и обли речни камъни,на калова основа, след което е измазано с хоросан. Така в план гробницата – мавзолей се оформя с две почти еднакви по размери гробни помещения, едната камера (т.н. голямата) е на запад, другата камера (източната) е разделена на още две помещения – северно и южно. ( Обр.5 )

Входът на гробницата – мавзолей е затворен с масивна, почти квадратна, варовикова  плоча с размери:1.00 х 1.10 х 0.10 м. За улеснение при отварянето й, към плочата са монтирани  две железни халки с диаметър 0.10 м и дебелина от 1 см., споени към плочата с олово. От входа по три масивни вътрешни стъпала се влиза в основната камера която е с размери: ширина 2.25 м, дължина-5.50 м и височина на свода от 2.60 м. Стъпалата са изградени от тухли и обли речни камъни на калова спойка, като част от тях са частично разрушени от вода, протичала през вековете в гробницата. Ширината на стъпалата е равна на ширината на камарата, а всяко стъпало е с височина от 0.40 м. Гробната  камера е измазана с бял фин хоросан с дебелина 2 см. Целият под на помещението бе застлан със скелети, разположени напречно. Откритите 14 скелета са ориентирани в посока запад-изток, глави към западната стена. В северения край на камерата са открити останките  на още около 5 скелета, явно препогребани. Погребенията са обслужвани от празно място, оформено като пътека, минаваща по  източния край на помещението (обр.6 ).

От два малки сводести входа с размери: ширина 0.60м. и височина 1.30м., разположени по средата на източната стена на голямата камера се влиза в източната камера на гробницата, която е разделена на две по-малки камери – северна и южна.

Северната камера е с размери: ширина 2.10 м., дължина 2.25 м. и височина, равна с тази на голямата камера. До северната стена на тази камера е изградено погребално ложе с размери: дължина 2.10 м., ширина 0.75 м. и височина 0.60 м., иззидано от два успоредни реда тухли разположени по дължината на ложето. По средата между редовете е оформена празна средна част. Цялото ложе е покрито с напречно разположени големи тухлени плочи с размери: 0.60х0.20 м., върху които са поставяни починалите. В западната част с повдигане от 25^о на тухлите е оформена възглавница за главата на починалите. Вляво от ложето е открита ниша с отвор 0.25х025 м., и дълбочина от 0.30 м., в която са поставени три фрагмента от счупени тухли и един фрагмент от битова сива македонска керамика, най-вероятно от ойнохое. Върху ложето са открити два скелета, силно разложени, със следи от горене на места. На пода пред ложето са открити още два скелета. Всичките скелети в камерата са на възрастни хора. Други находки не са открити.

Южната камера е със същите размери, както северната, но без допълнителни съоръжения в нея. Изградена е по същия начин, и в нея са открити 5 скелета, отново силно разложени. Разложеността на скелетите се дължи на киселинността на почвата върху която са поставени починалите. Основата е бигорна скала, лесна за изкопаване и оформяне на под, поради което не се е наложило направата на подова настилка. Находки не са  открити.

Така оформен планът и разположението на раннохристиянската гробницата – мавзолей предизвика някорко въпроси. На първомясто – това е ориентацията на гробницата. Ориенирана в посока север-юг тя напомня езическите постройки и дава достачъчно основания за предположение, че е изградена още в езическия период от развитието на селището, а именно ІІ-ІІІ в. В подкрепа на този извод е и самият план на гробницата. Така разположени двете камери с вход от юг – предполагат и трета камера на запад. Преустройството на гробницата в сегашния й вид най-вероятно е станало след приемането на християнството за равнопредставено с езичеството. В района на Партикополис според досегашните археологически проучвания християнството открито и масово се е наложило в края на третата и началото на последната четвърт на ІV в. След управлението на Юлиан Апостат (Отстъпник) (360-363), управляващите в Константинопол и респективно провинция Илирик, предприемат радикални стъпки за налагане на християнската религия. В резултат на тях, в Балканските провници бързо се разпространила християнската вяра. Предполагаме, че по същото това време видна фамилия от античния град, която е приела християнството е решила да преизползва фамилната си гробница-мавзолей,  превръщайки я в христянска. Теоретично, според археологическите податки, може да  се предпложи, че вероятно е имало още една трета камера, голяма колкото и централната, която е била зазидана заедно с останките на езическите прародители, а двете камери са били измазани и подговени за християнските погребални ритуали.

В южната част на строителното петно са открити останките на част от масивна сграда. Разкрита е част от северния зид с дебелина от 0.80 м. Дължината на открития зид е 5.00 м, а посоката му – изток-запад. Зидадът е запазен в субструкция и е граден от речни валуни споени с бял хоросан. Открит е и част от гранитен праг с размери 1.20 х 0.60 х 0.25 м. Предвид разположението на сградата в рамките на раннохристиянския некропол може да се предположи, че се касае за гробнищна базилика от периода на съществуване на некропола, а именно V-VІ в.

Сложността на терена, гъсто застроена съвременна среда, не позволява цялостно проучване и изследване на археологическите останки от некропола. Сведенията, получени от изследването му разширяват значително познанията ни за историята и особено за градоустройството  на античния и раннохристиянски град. Заедно с данните получени при по-ранни археологически проучвания, може да се направят обобщения, относно градът на мъртвите в Партикополис – системата на разположение на некрополите и погребалните обичаи през късната античност и ранното християнство.

Разположението и размерите на некрополите на Партикополис се установява от археологическите проучвания. Разширени са познанията за границите на некрополите на града в южна посока. Като най-крайна граница на некропола вече е ул. „Александър Буйнов”. Така площта на некрополите, за които има археологически данни обхваща почти 10 дка. И тук, както в Рим гробниците са разположени покрай пътя, излизащ от града.  От Партикополис е излизал път, преминащ малко под билото на западния скат на града, чието съществуване се потвърждава по археологически път, и от местоположението на гробницата на улица „Пирин” №119. Голямата площ на откритите досега два некропола – този при „Ловния дом” и сградата на Културния дом (Кузманов 1978, 13-21) , както и този от ул. „Горно Броди” № 9 показват голям и благоустроен град разположен на значителна територия.

Некрополите дават сведения и за погребалните обичаи. Това са поредните раннохристиянски погребния при които не са открити гробни дарове. Този факт се обяснява с фанатичното разпространение на новите хриситянски идеи сред местното население и стремежа за тоталното му покръстване през този исторически период. Разбира се това не е само в погребалните обичаи. Изразява се и в анонимонстта на дарителите и други лица, които според един скоро открит надпис се нарачат себе си само „ …раби Божии …”.

В случая с некропола на ул. „Горно Броди” е смущаващо огромното  количество скелети, разположени в гробницата – мавзолей и двойната фамилна гробница. Видно е, че гробните съоръжения не са планирани за такъв голям брой погребения, като в нашия случай , в камерите не е оставено празно място. Вероятно и през времето на ранното християнство тези погребални съоръжения  са били фамилни, и е естествено само двете източни камери на гробницата – мавзолей да се предвидени за нормално починалите в една фамилия. Наличието на огромния брой трупове вероятно е в резулат или на болести, или на масово физическо насилие над местните жители по време на варварските нашестие в края на VІ в. но за нас по-вероятната теза е тази, която свързва погребаните с разпространението на чумна или друга болестна епидемия.

Сведенията получени от проучването на некрополите на Партикополис дават ясна картина на погребалната архитектура. Откритите на територията на  раннохристиянския град две масивно изградени гробници – мавзолеи, една двукамерна фамилна и седем сводести  гробници говорят за добре развита гробищна архитектура. Всички от тези съоръжения се отличават със своята специфика и макар че обслужват еднакви погребални ритуали показват разнообразие и творчество при издигането на тези съоръжения като в по-голямата си част тробниците са били декорирани. Те са изградени майсторски, добре и грижливо измазани, украсени със стенописи – с пауни, кръстове, растителни орнаменти или само с кръстове. В града на мъртвите, по подобие на всички балкански градове от раннохристиянската епоха в провинция Македония е изграждана цеметриална базилика. Например, в близкия до Партикополис Никополис ад Нестум, още в средата на ІV в. е изградена масивна, богато декорирана със стенописи и мозайки гробищна базилика (Попова1978, 97). Досега, при всички разкрити части от некрополите на Партикополис в северната и южната му част са разкрити и части от базиликални постройки. Наличието на сграда южно от некропола на ул. „Горно Броди” потвърждава тезата за съществуването на гробщини базилики. Такава е базиликата в античния и раннохристиянски некропол в м. „Ловен дом”, както и данните за останки от подобна базилика и некропол на ул. „Васил Левски”, където при изкоп за съвременен водопровод е открит  капител с изображение на кръст, а в един от съседните дворове – крак от мраморна олтарна маса с изображение на лъвска глава в горната част.

Интерес представляват и гробовете, покрити със стреховидно поставени тегули. Трупът се е поставял направо на земята или в издълбана плитка яма. Следва покритие от стреховидно наредени от двете дълги страни тегули. Това покритие имитира действителен покрив  чрез нареждането на имбрици по билото, на мястото където се събират страните на тегулите. Откъм късите страни, така оформения гроб, се затваря отново с тегули или тухли. ( Обр.4 ) Според Л.Гетов, този вид погребения се появава в нашите земи  най-напред в градските некрополи в края на І и началото на ІІ в.сл.Хр. (Гетов 1970, 1-12). Този тип погребване и покриване се среща за в италийските земи още в класическата епоха (Gagnat, Chapot 1917,  329).

Раннохристиянски погребения от този тип,  в Сандански са открити през 1992 г. в некропола в м. „Ловен дом”, както и такива, които се отнасят към езическия период и имат ориентация север-юг. Тяхната датировка, съобразно нумизматичния материал, т.нар. Харонов обол, ги датира в периода на ІІ в. до 270 г.

Откритите четири погребения в некропола на ул. „Горно Броди” показват същия погребален тип, но в значително по-късно време – V-VІ в., пригодени към християнските обичаи.  Те, както и масивните засводени гробници сочат за приемственост в погребалните традиции на населнието на Партикополис.

Като цяло в резултат на проучването можем определено да твърдим че, през  V-VІ в. в раннхористиянския град Партикополис е съществувала много добре организирана система на раннохристиянските погребални философии, основана на обичаите и традициите на местното население от късноримската езическата епоха.

——-

^1. Археологическите разкопки на улица „Горно Броди” № 9 започнаха в късната есен на 2008 г.  с Разрешение за теренно археологическо проучване № 1164 от 17.11.2008 г Ръководител на разкопките е Владимир Петков от Археологическия музей на гр. Сандански и заместник-ръководител Светла Петрова-Динева от НАИМ при БАН – гр.София. В екипа активно участие взе също и Антония Кочева от Археологическия музей на гр.Сандански. Фотографското заснемане се извърши от екипа и Красимир Георгиев, а геодезическото от Георги Гошев и двамата от НАИМ при БАН. Финансирането се извърши със средства от бюджета на Археологическия музей на гр. Сандански и община Сандански. Разкопките започнаха на 17.11.2008 г. след като собственика на парцела Марио Биков адвокат в гр. Благоевград, уведоми музейните работници, че при изкопни работи за ново строителство е попаднал на археологически структури. Тук трябва специално да поздравим адвокат Биков за проявената доблест да съобщи за откритите останки, като по този начин бе даден изключителен пример за отношение към културното наследство на град Сандански.

² С  Разрешение за теренно проучване  №140 от 25.03 2009 г. с ръководител Владимир Петков и зам.-ръководител Светла Петрова от НАИМ София, разкопките започнаха на 25 май 2009 година.Финансирането бе осигурено от Община Сандански, като се предвиждаше допроучване на единственото останало непроучено гробно съоръжение гробницата –мавзолей и южната част на строителното петно.

³ Автори на текста са както следва: В.Петков – данни и заснемане на некропола, некропола в м.Ловен дом, разкопки на автора; В.Петков и Св.Петрова – останалият текст. Св.Петрова – уводът и християнството.

Литература :

Герасимов 1966: Т.Герасимов. Раннохристиянска гробница при гр. Сандански (Св.Врач). В – ИАИ 29, 1966, 222-225.

Гетов 1970: Л. Гетов. Погребални обичаи и гробни съоръжения у траките през римската епоха (І-ІV в.). В – Археология 1970, 1, 1-12.

Димитрова-Милчева 2002: А.Димитрова-Милчева. Сандански (Свети Врач). В: – Римски и рановизантийски градове в България, София 2002, 269-294.

Кратка енциклопедия 1993: Кратка енциклопедия. Тракийска древност. София 1993, 207

Кузманов 1978: Г.Кузманов. Късноантичен некропол в Сандански. В – Археология 1978, 1, 13-21.

Лепорскiй 1901: П.Лепорскiй. Исторiя Θессалонийскаго Экзархата, Спб. 1901.

Петков 2009: В. Петков. АОР София  2009 г.

Пищалов, Петков 1996: Ст.Пищалов, В.Петков. Късноантична гробница-мавзолей от Сандански. АОР, Сандански 1996, 79-81.

Попова 1979: В.Попова. Спасителни разкопки на базилика № 2 в с.Гърмен, окръг Благоевградски. АОР през 1978, 97.

Цухлев 1910: Д.Цухлев. История на българската църква т. І, София 1910

Шалганов 2008: К.Шалганов. Гробницата на Хонорий и надгробната плоча на Паладий – две нови свидетелства за раннохристиянска Сердика. В – Studia in honorem Aleksandrae Dimitrova-Milcheva. Югоизточна Европа през античността VІ в.пр.Хр. – VІІ в. сл.Хр. София 2008,  439-454.

Besevliev 1964: V.Besevliev. Spätgriechische und spätlateinische Inschtiften aus Bulgarien. In: – Berliner byzantinische Arbeiten 30. Berlin 1964.

Gagnat, Chapot 1917: R.Gagnat,V.Chapot.  Manuel des archeologie romaine, I. Paris 1917, 329

IGBulg. 1997: IGBulg.V, Addenda, 1997, 401

Petkov, Somova 2003: V. Petkov, O. Somova. Eine spatantike nekropole des 3.-6. jahrhunderts   beim  Loven dom in Sandanski. In – Mitteilungen zur christlichen archaologie 9, Wien 2003, 24-47.

Списък на образите.

Обр. 1. Общ изглед на некропола

Обр. 2. Кръстовете от южната стена на гробница 1

Обр. 3. Северната камера на гробница 2

Обр. 4. Гроб №4

Обр. 5. Гробницата мавзолей

Обр. 6. Вътрешността на гробницата – мавзолей

R E S U M E

Archaeological object is situated in the southwest part of modern town of Sandanski, where it’s found part of early Christian necropolis of the late antic and early Christian town from the period 5 – 6 Century after Christ.

Discovery of three massive burial facilities provoke massive interest, and with scale and impotency second one – the Tomb-Mausoleum in Sandanski is very impressive.

Mausoleum was a massive building with two floors with dimensions 12.00 m. х 6.00 m., orientated in direction north south. Upper chamber, used for memorial services and funeral rituals is situated on top of the two burial chambers build in the basement of the building.

Eastern of them is split on two with two smaller twin chambers. Presumable height of the Mausoleum is around 7.00 m.

In artistically point of vie, most interest gain single vault arched tomb. Remarkable there is the decoration with eight early Christian red Christ’s. Christ’s, with almost equal arms are situated as follows: 3 – on the south wall, 3 – on the north wall, one – on the arch and one on the western wall.

For the first time in Sandanski, was discovered two chamber tomb with common façade flanged with remains of granite columns.  Between the two tombs were also discovered seven ordinary single funerals.

Every one of the facilities may be distinguished with his own specific, even that they serve for identical burial rituals. This clearly shows the great diversity of creations and facilities in the construction of funeral facilities and tombs during 5 and 6 Century.

Definitely we can state, that in the early Christian town below the modern town of Sandanski, in the period of 5 – 6 Century, was existing very good formed system of early Christian funeral philosophies, certainly based on the traditions, manners and habits of the local population from late Roman heathendom epoch.

Обр.1

Обр.2

Обр.3

Обр.4

Обр.5

Обр.6

обр. 7

обр. 8

обр. 9

обр. 10

обр. 11

Източник: С разрешението на един от авторите!

Веселин Хаджиангелов

Исторически музей – Самоков

При изследване на некрополи от Късно бронзовата епоха до Средновековието, изследователят винаги се сблъсква с някои общи явления, които се разглеждат като задължителни норми, догми, характеризиращи съответната погребална обредност за периода. Общите характеристики на некрополите позволяват да се проследят редица особености, които определят етническата, социалната, културна и религиозна принадлежност на покойниците, а също и да се диференцират влиянията на други, по-стари култури.

При направените археологически проучвания в Югозападна България (Западните Родопи и Средна Места) са локализирани десетки поселения от всички ранни епохи до Късното средновековие.Освен селища, крепости, светилища, са проучени и доста некрополи. Почти няма съвременно селище, в чието землище да не са регистрирани могилни некрополи. Тези характерни и видими паметници естествено говорят за трайността на тази погребална практика. Може да се приеме, че този типичен за траките обичай е продължил до към средата на IV в. сл.Хр. (период на налагане на християнството по нашите земи), когато погребалната обредност коренно се променя. Любопитното в посочения район е това, че освен могилни, тук се разкриват и друг вид погребения – цистови.

Гробовете, изградени и покрити с каменни плочи, са характерен елемент от погребалните практики на населението от долните поречия на Вардар, Струма и Места, а също и за Егейската част на Тракия още от Ранножелязната епоха. През втората половина на IV в. пр.Хр. в някои райони на Западните Родопи този вид каменни конструкции става характерен елемент на погребалната практика на местното население ¹.

Налице са няколко едновременни погребални практики, които вероятно трябва да свържем с различия в социалния статус на погребаните. Чести са случаите на откриване на погребения с трупоизгаряне в урна в близост до цистови гробове, както и наличието на могили с гробници и плоски некрополи с цистови гробове ².

В по-късно време, Късната античност и Средновековието, използването на цистови гробове се запазва, но вече в друга среда.

Етническо определяне (племенна принадлежност и т.н.) на тракийското население в Западните Родопи, поречието на Места и източните дялове на Пирин все още е трудно да се направи днес. Важно е да се отбележи, че към IV в. започва силен процес на християнизиране на населението. От изворите са известни покръстванията на бесите от епископ Никeта от Ремисиана (366-414) ³. С идването на епископ Поликарп от Сексагинта Приста в Никополис ад Нестум през V в., този район се обособява и като епископски център ⁴. Налагането на християнството се оказва един хронологически репер, който строго определя принадлежността към религията, нивото на култура и действията в нея. Погребалната практика е регламентирана в Правилата на Православната Църква ⁵.

След VI в., с нахлуването на славяните, по-късно и на прабългарите, духовната и материалната култура на завареното население се смесва с новата, което променя, но и обогатява ритуалните практики, като ги превръща в ценен исторически източник при изясняването на етническия облик на българския народ.

Независимо, че с християнството в края на IX в. се въвежда еднообразие, стандартизация и нова форма на погребалния обред, твърде живи са чертите от езическите погребални обичаи, които не изчезват и до днес ⁶.

При цистовите погребения от Късната античност и Средновековието в Западните Родопи и Средна Места се наблюдава голяма вариантност. Много от некрополите са християнски – спазен е реда на трупополагането, ориентацията, но откриваме и елементи на антични, славянски и прабългарски езически традиции. Например поставянето на монети като гробен дар – т.нар. „Харонов обол”. Това е един от обредите, чието практикуване в Тракия започва след V в. пр.Хр. ⁷. Този обичай проследяваме запазен и в некрополите от Късната античност и по-сетне – напр. в селата Туховище, Абланица, Блатска, Рибново, Копривлен и др. За разлика от християнските погребения, където ръцете са скръстени върху гърдите или коремната област, в некрополите при посочените по-горе села се откриват много различия и варианти – изпънати покрай тялото ръце, едната свита към гърдите, другата изпъната.

Езически остатък в християнския погребален обред е трупоизгарянето – изразено вече символично с присъствието на огън в отделните гробове при Туховище ⁸. Има го и в други райони на Западните Родопи. През периода XI-ХIII в. огънят е твърде характерен елемент в погребалната християнска практика ⁹.

Като езически остатъци се приемат – изваждането на костите, определено време след погребението – т.нар. „Равнене на гроб” (известно от IV в. до средата на нашия век в Родопите), ограждането на гробната яма с каменен кръг и изобщо участието на камъка в погребалния обред, натрупването на малка могилка върху гроба и т.н. ¹⁰.

При проучването на цистовите гробове възниква въпросът – дали специалното оформяне на гробната яма с каменни плочи има някакво по-специално ритуално предназначение или тази практика се е наложила чисто функционално? Действително западният дял на Родопите и източните склонове на Пирин са богати на гнайсови скали – лесни за добиване и полуобработване. В некропола при с. Копривлен, Гоцеделчевско са използвани дори мраморни плочи (необработени) заради богатите залежи на мрамор. Но пак там прави впечатление и разнообразието на типове гробни съоръжения – оградени и покрити с плочи, изградени изцяло с речни камъни, споени с кал, маркирани само с няколко камъка, обикновени ями покрити с плочи или гробове, оградени и покрити с антични керемиди. В този некропол късноантичните и средновековните гробове са почти един до друг и често се засичат. Ориентацията на повечето е СЗ – ЮИ и З – И ¹¹.

Основното при тия погребения е грижливото оформяне на гроба с траен материал – едно символично изграждане на вечен дом за покойника. Вторичното използване на тези съоръжения също може да се разглежда в този контекст.

Не случаен е факта, че до ден днешен в с. Марчево, Гоцеделчевско съвременните гробове също се ограждат с каменни плочи.

Археологическите данни и етнографските проучвания в тази област разкриват, че погребалният обред се изменя, като се запазват в определена последователна приемственост някои елементи от езическия период ¹².

БЕЛЕЖКИ

1. Домарадски, М. Цистови погребения в Родопите. В: Rhodopica, 1998, 1, 27 и сл.

2. Пак там, бел.10.

3. Burn, A. E. Niceta of Remesiana, His Life and Works. Cambridge, 1905.

4. Гръцки извори за българската история. Т.1, 18 и посоч. лит.

5. Правилата на Св.Православна Църква с тълкуванията им. С., 1913. Вж. по-специално правилата на VI Вселенски (Трулски) Събор (691-692), които регламентират поведението на християнина, 11-413.

6. Въжарова, Ж. Погребалният обред като исторически източник за етническата същност на българската народност (по археологически и етнографски данни). В: сп. Археология, 1977, кн. 2, 30 и сл.

7. Домарадски,М. Мястото на нумизматичните данни и проучванията на тракийската култура от късножелязната епоха. В: сп. Нумизматика, 1987, кн. 4, 15.

8. Серафимова, Д. Средновековен некропол при с. Туховище, Благоевградско. С., 1981.

9. Меламед, К. Родопски обредни практики или свето място без време. В: сп. Български фолклор, 1995, кн. 1-2.

10. Пак там.

11. Експедиция по Средна Места. Археологически разкопки на Анелия Божкова и колектив през 1998-1999 г. Непубликувани материали.

12. Въжарова, Ж. Цит. съч., 47.

Източник: www.ongal.net

пресечна точка на Изтока и Запада

в края на първото хилядолетие сл. Хр.

Оксана Минаева

Департамент „История на културата”

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

Златното съкровище от Преслав е открито случайно по време на оран през 1978 г., във местността Кастана, северо-западно от Дворцовия център. Мястото е планинки склон на терасата на Дервишката река, ляв приток на р. Камчия. Направените на мястото на откриването на съкровището проучвателни разкопки показват присъствие на живот от антично време. При разкопаването на изкопа, направен за разкритието на съкровището, се разкриват полувкопано жилище и пещ, в което съкровището е било скрито. То било поставено в дървено сандъче, от което са намерени бронзови обковки и закачалка. Обгорените му стени са разрушени. Монетите от съкровището датират от времето на Константин VII Порфирогенет и Роман II (945-959). Те показват като terminus ante quem 971 г., т.е. годината на падането на столицата Преслав след обсадата на Йоан Цимисхи. Т. Тотев, направил спасителните разкопки и публикувал съкровището, приема, че то е зарито при необичайните обстоятелства съпътстващи това събитие.1

Събитието, с което се свързва зариването на съкровището е обсадата на Преслав от византийския император Йоан Цимисхи, където руската войска на Киевския княз Свтослав, подкрепен и от българи, се бие зад стените на столицата.2 Византийският историк Лъв Дякон разказва за тези събитията с впечатляващите детайли и емоционалност на очевидец. Той ни разказва, че след неочакваната смърт на цар Петър през януари 970, последвал походът на Светослав и последвалият военен отговор на Никифор Фока, убит при преврат през 969. Йоан Цимисхи (969-976) подновява похода срещу русите, което въвлича България в изпепеляваща колизия. Ето и част от описанието на Лъв Дякон на отбраната на Преслав:…“Скитите /т.е. русите/ напуснали зъберите и позорно се наблъскали в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало и съкровището на мизите /т.е. българите/…“ И по-нататък:…“В тази битка загинали извънредно много мизи. Те се биели заедно със скитите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитие в земята им„…3 Вероятно в този момент или малко по-рано, някой от двора, предчувствайки развоя на събитията да е скрил съкровището.

Близостта на мястото до двореца подкрепя такова предположение. Съкровището се състои от голям брой златни и позлатени сребърни предмети – две огърлици, част от диадема, няколко чифта наушници, пръстени, копчета, халки и апликации общо около 150 броя. Те се разграничават в няколко отделни групи в зависимост от функцията им, техниката на изпълнение и стила на украсата, чиито паралели и интерпретация ще бъдат обект на настоящото изследване. Различната функция и техниките на изпълнение на предметите повдигат много въпроси относно произхода им, работилниците където са произведени или пък за притежателя на съкровището като цяло. Дали съкровището първоначално е правено като комплект или е събирано в последствие? Кои са отделните групи предмети, принадлежащи на едно ателие и с какво се разграничат едни от други? Дали цялото съкровище е принадлежало на едно лице? Мъж или жена и било то и коя е тази историческа фигура? Кога е функционирало съкровището и кога е укрито? Всеки, който се е докоснал до съкровището, най-вече търси отговорите на тези въпроси. Преди това обаче трябва да се разгледат няколко проблемни кръга, които засягат методологията на изследването и поставянето на съкровището в картината на историческата епоха. Трябва да се отбележи, че въпреки своята значимост съкровището все още не е разгледано в пълнота, нито пък е поставено в необходимия контекст на неговото функциониране. Основополагащи за изясняването на ролята и особеностите на съкровището са преди всичко приносът на неговия откривател и издател Т. Тотев, както и изследването на съкровището и проблемите при интерпретирането на българската металопластика и владетелски инсигнии през Х век от Ст. Станилов, Г. Атанасов, П. Георгиев, като всеки един от тях разглежда специфичен акцент от особеностите на съкровището и прави съответните изводи.4 Цел на тази статия е именно поставянето на съкровището в по-широк исторически и художествен контекст, като предположенията от анализа и сравненията на предметите на съкровището с други сходни културни процеси, подкрепят, отхвърлят или предлагат нови тези по повдигнатите въпроси.

Преславското съкровище и изкуството на Европа в края на І-во хилядолетие.

Краят на първото хилядолетие след Хр. в Европа бележи края на формотворческия процес на културни и религиозни ареали и политико-етнически държавни формации, които вече имат постоянен облик. Сложната картина на последния век на първото хилядолетие и натрупаната литература за прелома на хилядолетието върху политически, културни и религиозни проблеми на трансформацията на обществото и началото на същинското Средновековие е огромна, като много от основните й проблеми за периодизация, характер и същност на протичащите художествени процеси, по един или друг начин, се отразяват и на постановката на проблематиката около Преславското златно съкровище. Десети век – времето на съкровището има едни измерения на Изток и други – на Запад. На Запад тази епоха се свързва с управлението на Отоновата династия, а трябва обаче да се подчертае, че и днес в периодизацията на историята на изкуството, все още времето на Отоновата династия се разглежда и като продължение на каролингската епоха и като част от Романското изкуство. 5 И за византийския Изток има подобна постановка на разглеждането на Х в. В началото на Х в. тенденциите са различни до първата половина на века, а после други. През първата половина на 10 век – тенденциите на миналия век продължават в общото икуменично християнско русло на утвърждаване на християнството сред новопокръстените славянски народи, за които византийската империя е пример.6 През втората половина и

особено края на хилядолетието процесите в Западна Европа, Византия и Балканите са различни. Нарастват напрежението между отделните културни и религиозни общности и държави, засилват се и се умножават политическите конфликти между тях.7 По-специалното внимание към Балканите и византийската политика на реконквиста, наред с нахлуването на нови народи от Източноевропейските степи, мотивира ограничаването на няколко периода по отношение на процесите в българската държава и култура: първия период (900г.-963 г.), чийто облик е определен от развитието на Преславската култура и засилване на византийското влияния в държавното политическо и културно управление на България; втория период (963-1025), характеризириран с завоевателната политика на Византия и борбите за запазване на българската държава и третия период (1025-1100), в който византийското административно управление на Балканите показва неспособност да се справи с нахлуващите номадски племена от Север.8 Всичко това посочва Балканите като арена на повратни политически събития не само за България, а и за Византия, Европа и целия християнски свят.

В изкуството на края на първото хилядолетие трябва да се отбележат няколко отчетливи тенденции. На първо място – това е оформянето на дворцовото изкуство с неговата тематика, репертоар от определен кръг сюжети и иконографски формули, символизиращи преосмислянето на властта в според християнската богословска и литургична практика и заемащи формулите за презентация на християнската символика и образност. По този начин се налага христологичната концепция за владетелски авторитет, йерархичност и идеологическа декларативност на тематиката и подбора на сюжети и образи, подходящи за изразяването на функцията и ролята на християнския владетел. В латинския Запад този процес започва в Каролингския двор, макар че корените му са дълбоко в династията на Меровингите.9 Във византийския Изток процесите започват след иконоборческата епоха.10 Налагането на нови иконографски формули във Византия и Западна Европа, където владетелят/императорът се изобразяват по подобие на Христос, представен на трон, е само един от аспектите на трансформирането на образния арсенал от мотиви, наследени както от езическата наследственост на древните германски племена, така и на късноримската императорска иконография на властта.

Много важна страна на владетелската идеология на новите християнски владетели е новият образ на владетеля чрез съпоставянето на образа им не само с примери на набожност и християнско целомъдрие, но и с образци от предевангелската епоха. Така владетелите имат за пред-образ модела на мъдреците Соломон, Давид и пророците. И както тях те са мъдреци, водачи и не на последно място творци – сами съчиняващи художествени произведения, освен поръчващи и насърчаващи художествени произведения на литературата, архитектурата и изобразителното изкуство. На Запад това важи за Каролингския двор, за английския двор, както и във Византия с примери не само от Македонския двор, но и от последвалата Комнинова епоха.

Изследванията за личността и ролята на цар Симеон в тази насока допълват многопластовия образ на християнския владетел като двигател на културата, образоваността и изкуството.11 Една друга, много важна страна от развитието на процесите в културата и изкуството е излизането им на по-широко пространство, извън двора, временната резиденция или временните подчинени и завладени географски области на владетеля. От една страна свиването на търговията с Изтока поради арабските завоевания ограничават възможностите за търговски и културен контакт и взаимообмен, а от друга даже действат положително, въпреки противопоставянията и катаклизмите на сблъсъка между християнския Запад и ислямския Изток. Формулата на Анри Пирен, прехвалена, отричана и пренебрегната, днес е преосмисляна в редица нови детайли.12 В тази връзка, в дипломацията на политическите взаимоотношения между държавите влизат не само икономическите връзки и регулациите им чрез договори и пазари, но и политическите връзки, скрепени с династични бракове. Наистина и в предишните епохи династичният брак е гарант за здравината на вътрешното управление и външната политика, но сякаш християнската доктрина задава допълнителна легализация на браковете, равносилна на правна норма. Целият Х век е изпълнен с многобройни сведения за подобни мисии, успешни и по-малко успешни, свършващи понякога с изненадващ край поради смъртта на едната страна. Най-известни са събитията около брачният съюз на византийската принцеса Теофано и Отон ІІ, оставили отпечатъка си върху политиката, културата и изкуството в края на 1000 г. и дали повод този период да бъде наречен от историците „времето на Теофано”.13 На този фон и българският двор не остава встрани от общата тенденция – бракът на цар Петър и византийската принцеса Мария-Ирина се оказва успешен политически ход по оценките на съвременните хронисти, отразено и в иконографската формула на печатите на цар Петър.14 Съюзът между страните се закрепва не само с политически договори за примирие и икономически споразумения, като част от тях идват и луксозните предмети от царския чеиз, които стават обект на трезориране, почитание и подражание. Дарът, (владетелски, папски, епископски, независимо дали е със светско или богослужебно предназначение) в християнски контекст придобива нова окраска. Към култа към светите мощи се прибавя цял един нов спектър от предмети, свързани както с наложилия се вече култ към светците, така и с новия дворцов лукс като идеологически израз на авторитета и силата на царската власт. Така обменът и размяната на сакрални предмети и инсигнии придобива ново измерение, трансферът на сакрални предмети и луксозни вещи става част от мрежата на разпространение, обхващаща дворове, манастирски обители и трезори.15 Спецификата на взаимодействието и взаимовлиянията в изкуството на латинския Запад и византийския Изток са обект на дълготраен интерес във византологията, като в настоящото изследване разглеждането на символната натовареност на предметите от Преславското съкровище се интерпретират именно в аспекта на плодотворното влияние на византийския дворцов церемониал и символика на властта не само върху българския двор, но и на Запад, особено в двора на династията на Отон.16

Освен процесите на укрепване на държавността и икономическите феодални отношения в латинския Запад и православния Изток мозайката на картата на Х век се усложнява от взаимоотношенията с все по-засилващата се инвазия на Исляма. Картината на политическите отношения е сложна, но още по-многопластови са културните отношения и взаимодействия. Особено богат кръг от теми става общ за дворцовото изкуство и в християнския свят и Исляма.17 Това са сюжетите, свързани с иконографията на владетеля и представянето му в сцени на лов и пир, животинските образи – символи на небесния апотеоз на владетеля, наред с общност на използваните техники и стилово-пластични особености при третирането на образите, както ще се проследи и в анализа на предметите от Преславското златно съкровище.

Преславското златно съкровище и дворцовото изкуство и церемониал на християнска България

Преславското златно съкровище е един от най-ярките примери в християнската епоха на Първото българско царство за отражението на дворцовата тематика в изобразителното изкуство по отношение на кръга от сюжети и тяхната символика, както и специфичния им избор и третиране в българска среда. Идеята за върховната царска власт и институция в самата България претърпяват развитие през IХ-Х век от времето на княз Борис I до времето на цар Петър и последните български царе. Това се проследява в изворите както за различните институции, така и за титулатурата и обръщенията в дворцовия церемониал и етикет.18 Политическите събития и приемането на християнството от Византия, насочват ориентацията на общуването и съизмерването в политически аспект с Византия, затова концепцията за властта на владетеля в България се налага като част от християнската доктрина. Главната идея в тази концепция заема мястото и ролята на владетеля в християнския свят. Според нея целият християнски свят и владетелите, управляващи народите в него, са част от едно общо семейство. В него всички те са братя, а византийският император е техен баща, така както Христос, неговият духовен хипостас, е владетел и господар. Тази идея ясно е

описана от Константин VII Порфирогенет в De administrando imperii, където владетелите на държавите (архонти) се обозначават като архонти. Важен атрибут е образът на идеалния господар, чиято основа лежи в учението на Евсевий Кесарийски за добродетелите на управителите и т.нар. „реч на Юстин“, посветена на тази тема.19 Свързването на държавата и църквата в главата на държавата се изразява в самата формула на титлата „в Христа верен самодържец“ и се предполага правото му да бъде покровител на църквата и чистотата на вярата /ортодоксията/, наред с грижата за народа.20

Всичко това стои в основата на влиянието на дворцовия византийски церемониал върху българския и приемането на някои реалии включени и играещи роля в церемониала, както и възприемането на различни сюжети и мотиви, типични за дворцовото византийско изкуство. От друга страна обаче в българската култура и изкуство се наблюдава подбор само на някои елементи на държавната власт и иконография на Византия, като те се възприемат и интерпретират по специфичен начин в предметите на Преславското златно съкровище.

Съкровището се разделя главно на две групи предмети, сами по себе си разграничени на подгрупи, според функцията и символиката им, наред с преобладаването на определени технически методи и стилови черти, разисквани подробно вече в публикациите на Т. Тотев и Ст. Станилов и Г. Атанасов. В настоящия преглед ще бъдат засегнати по-подробно паралелите на предметите от съкровището и художествените традиции, към които те принадлежат, за да се очертае още по-ясно контекста на тяхното създаване и битуване и ролята им в тази среда.

В първия дял от съкровището, според функцията могат да се съчетаят диадемата, огърлицата и обеците с клетъчен емайл. Най-важният предмет тази група, както и от цялото съкровище, разискван от всички изследователи като знак за ранг, е диадемата. От нея са запазени пет златни плочки с правоъгълна форма и с дъговидно изрязан горен край. Изработени са от тънки златни листове в техниката на преградъчен емайл. Направената реконструкция на диадемата е с дължина около 35-36 см. и е включвала вероятно 9 плочки – 7 с дъговиден горен край и 2 крайни трапецовидни.21 Сравнително добре са запазени плочките с украса на сенмурв /куче-птица/ и грифон. Всичките български публикации върху диадемата отчитат произхода на образа на грифона от древноизточната месопотамска традиция и неговата символика, свързана на слънцето и небесните сфери. Като композитно митично животно той има охранителна функция и се появява в композиции на царската и героическата иконография. От Античността той навлиза в художествените традиции на Близкия Изток, Средна Азия, Кавказ и по цяла Евразия. Във византийското изкуство този образ също се възприема, преосмислян от

християнската символика. С подобна символика и функция е изображението на сенмурв, чиято иконографска схема, както и тази на грифона, навлизат в ранносредновековното изкуство от Сасанидското иранско изкуство. С такава композиция се характеризират и изображенията на грифон и сенмурв върху плочките на Преславската диадема, както и другия образ от диадемата, интерпретиран като химера. Такива образи не са чужди и на другите изкуства на Преслав – крилат лъв върху релефната надвратна плоча от Преслав има подобна иконографска схема, както и рисуван керамичен съд с грифон от Преслав.22

Върху централната плочка на диадемата е представена една от най-разпространените сцени в средновековието „Възнесението“ или още „Полетът на Александър Македонски“. Александър е показан в колесница, теглена от грифон. В ръцете си държи копие с примамка от месо, грифоните са обърнати гърбом един към друг с протегнати към примамката глави. Александър е представен в парадно императорско облекло, със стема, украсена с бисери. Едри камъни блестят върху кръстосания на гърдите му лор. Възникването на сюжета е върху основата на известния роман на Псевдо Калистен (II-III век), който широко се разпространява във Византия в V век.23 В гръцките животоописания Александър е взет в кошница от две огромни бели птици, запрегнати в ярем. За примамка им служи конско месо, набучено на копие. В иконографската схема за представянето на сюжета се срещат и двата варианта – Александър е показан с птици върху сандъче от Южна Италия от IХ-Х век /в музея в Дармщат/ и с грифони – в медалион от Пала Д’оро в ризницата на катедралата Сан Марко във Венеция от ХI век, медалион на чаша от Инсбрук.24

Разпространението на тази сцена във европейското средновековно изкуство се обяснява с източно влияние, нахлуло през VII-ХI век, като главен проводник за този сюжет е византийското изкуство.

Диадемата от Преслав се нарежда в редицата от малкото съхранени досега владетелски инсигнии за глава през ранното Средновековие в Европа. Сред тях са две корони от Унгарския национален музей и вотивната корона на Лъв VI от трезора на Сан Марко във Венеция. Първата от тях е византийски дар от Константин IХ Мономах за коронацията на унгарския крал Андрей I (1047-1061).25 Тя се състои от отделни златни пластини с подобна форма, украсени с клетъчен емайл. В центъра е изобразен византийския император, придружаван от жена си Зоя и сестра й Теодора, а на страничните пластини са представени танцуващи девойки на фон, изпълнен с ластари и птици. Концепцията на тази украса възхожда от византийското разбиране за царската власт, където владетелят се възхвалява в ритуален танц като втори Давид, цар на царете.

Идеята за фамилията на царете, съставена от новопокръстените в правата вяра владетели председателствани от византийския цар на царете, като земен хипостас на небесния цар Христос, е въплътена и в тематиката на украсата на другата унгарска корона, т.нар. корона на св. Стефан (997-1038). Тя е направена от две части, първата от която е по-ранна, т. нар. corona graeca, а втората се нарича corona latina.26 На венецът, обсипан с перли, са изобразени до пояс „Христос Пантократор на трон“ в централното поле, а от двете му страни са архангелите Гаврил и Михаил. Отляво и от дясно следват военните светци св. Георги и св. Димитър, а от страните им следват светците Козма и Дамян. Отзад на короната е поставен образът на Михаил VII Дука (1071-1079), а под неговото изображение е поставен образа на крал Геза (1074-1077).

За разлика от споменатите владетелски инсигнии, формата и най-вече украсата на Преславската диадема насочват към други по-близки паралели. Българската диадема е сходна повече с диадемите, намерени в Киевска Русия, които според някои изследователи наброяват около 11 диадеми в пределите на ХV-ХII век, а в тази поредица Преславската диадема засега е най-ранна.27

Наличието на диадема като владетелска инсигния за глава в Преславското съкровище е свързано с различни аспекти на владетелската идеология и иконография в изкуството на Първото българско царство през християнския период. Безспорен е фактът, че имаме доказателство за материалните и символичните форми, чрез които се манифестира близостта на българската политическа концепция за властта през IХ-Х в., следваща византийската доктрина за християнския владетел. Трябва да се изтъкне обаче не само византийското влияние в основата на политическите аспекти в концепцията за владетелската власт и институция в България през IХ-Х в., но и някои самостоятелни специфики, типични само за българската историческа действителност. Независимо от влиянието на византийския церемониал върху българския и подражаването на различни сюжети и мотиви, типични за византийското дворцово изкуство, подборът само на определени елементи от тях при навлизането им на българска почва показва тяхната съзнателна интерпретация. Като такъв пример може да се приеме и Преславската диадема, правена в императорските ателиета, но предназначена за българска среда.

Известно е, че византийските императори са подарявали инсигниите на „варварските“ владетели с цел да ги обвържат в орбитата си, подкрепено не само от цитирания извор на Константин Порфирогенет, но и от съхранените споменати вече корони на Константин Мономах и на крал Стефан.

Защо сцената „Полетът на Александър Македонски” е така лесно възприета както в ранносредновековното европейско изкуство, така и в българското изкуство? Литературната основа на сюжета има античен произход. Широкото разпространение в християнска среда идва да отговори на редица потребности в развитието на литературните жанрове освен богослужебните текстове и патристиката. За значението на Александрията в ранносредновековната идеология има фактът, че той е сред първите български преводи.28 Прилагането на изобразителна формула към литературния сюжет става под въздействието на древното и късноантичното изкуство на Изтока. За разлика от интерпретацията на сюжета в демонологичен план в духа на западното християнство, в източнохристиянския свят като че ли повече се акцентира на военната, пълководческата и триумфаторската същност на образа на Александър Македонски и неговия небесен, т.е. героичен подвиг.

Хероизацията на владетеля и възхвалата на военните му подвизи се засилва във Византия особено през втората половина на Х век, когато е времето на императорите пълководци Никифор Фока, Йоан Цимисхи. Това важи особено и за другите държави като България и Киевска Русия, където традицията и етиката на военната героизация придава до голяма степен оттенъка на политическата идеология за разлика от византийската христологична концепция. Затова и принадлежността на този вид украса за глава към България и Киевска Русия, потвърдено и от сходния тип украса, не е случаен.

Що се отнася до иконографската формула на апотеоз и хероизация в Древния Изток отдавна са установени композициите, предаващи такава символика като най-чести са „възнесение” или „полет” в различни варианти /тронът с грифони, лъвове или сенмурви, крилати коне или колесница и др., които са част от царската иконография, познати и в сасанидското иранско изкуство (III-VII в.). Влиянието на Изтока и в частност на изкуството на династията на Сасанидите по отношение на стремежа към пищност на дворцовия церемониал и средствата за зримо представяне на темите за силата на царската власт върху византийския двор и арабските дворове в Дамаск и Багдад се обяснява с необходимостта от търсене на формули за узаконяване на властта. Същото се отнася и до новите държавни образувания в средновековна Европа, сред тях и България, които възприемат и използват подобни формули.29

Все още обаче стои открит въпросът какво място заема Преславската диадема като вид владетелска инсигния в поредицата от различните видове византийски владетелски инсигнии за глава като стемма, корона, тиара и тяхната хронология на развитие както по формата си, така и по своята украса?

Този въпрос занимава не само българските изследователи, но и тези, занимаващи се с средновековните ритуали по иногурация и инсигнии.30 В сравнение с византийския церемониал Преславската диадема се отличава от използваната във византийската традиция през Х в. стема. Във византийската традиция проблема за видовете корони и тяхната функция се затруднява в езиково отношение поради използване на различни наименования за короните от тогавашните автори. За разлика от латинските хронисти, употребяващи думата корона, в ранната византийската традиция се използват и диадема diadem, и венец stephanos и stemma, освен други по-късни наименования за владетелски инсигнии за глава. В старобългарския език е позната и употребявана думата КОРОNA. През античността короната представлявала главно обръч от листа и цветове, т.е. венец, естествен или копиран в метал.

Венците са давани като награди в състезания, при женитба, в погребалните обреди. В римските триумфални обичаи короната се дава при триумф на императора, който я носи и при други церемониални случаи, т.е. в античността не е имало ясно разграничение между владетелската корона (диадема или стема) и короната на победата (венец). Като контраст на античността, във византийския период, в резултата на влиянието от Изтока, се забелязва употребата на вида корона като обръч – диадема или стема за императорската корона. Най-общо, за разлика от диадемата, която е представлявала обръч от метални пластини, малко или повече декорирани със скъпоценни камъни (и според някои учени, която всъщност е била в основата на персийската тиара, взета от Александър Македонски като знак за неговото могъщество над Азия), наименованието стема първоначално е обозначавала лента или превръзка направена от вълна, но от IХ век нататък, според Книгата на церемониите на Псевдо-Кодин, тя е обозначавала императорската диадема.31 Също според Псевдо-Кодин, до това време думата диадема се е използвала по-скоро за императорската лента или още лорос. Друг византийски хронист, Кедрин, разграничава ясно короната при женитба и императорската корона. През ХIV век византийският император е получавал при коронация винаги стема. Преди церемонията, както и синовете му – наследници, той носи корона от типа венец.

Няма обаче запазени корони от типа стема от средновековната византийска традиция. За сметка на това, изображенията на владетелските инсигнии за глава са многобройни като неизменна част от иконографските схеми на коронясване, владетелски триумф, президиум или в ктиторските портрети във византийското изкуство стемата се вижда в релефния образ на Константин Порфирогенет върху пластина от слонова кост от Дъмбартън Оукс и в миниатюра от псалтир, представяща коронация на Василий II Българоубиец, където ръката на Христос слага корона, а два летящи ангела държат друга корона на главата му (Venice, Marc. graec. 17, f. III), потвърдено и от текста споменаващ стема в срещуположната страница на ръкописа.

Писмените извори потвърждават наличието на стема в българската средновековна традиция. Според Продължителят на Теофан, коронясването на цар Симеон в Константинопол не е било валидно. Той разказва, че „Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват вместо корона /стема/ собствения си епириптарий.“ Това сведение противоречи на останалите сведения, които подробно говорят за владетелските инсигнии за глава в Първото българско царство. Според разказа на Скилица-Кедрин за завръщането на Йоан Цимисхи след падането на Преслав в 972 г., императорът преминал в триумф на бял кон, а отпред наредил да върви колесницата с българските царски трофеи и иконата на Божията майка. „Много приветстван, той стигнал до така наречения форум и там, като отдал благодарност за победата на майката и сина й, пред погледа на гражданите свалил от Борис знаците на царската власт, а именно: златна корона, тиара, изтъкана от висос и червени обувки. От там той се отправил към великата църква, където принесъл в дар българската корона /стема/, а Борис въвел в сан магистър”. Тези сведения съвпадат с разказа на Лъв Дякон, където също се споменават различните видове български корони. „Той не приел да се качи на колесницата, а поставил на златния й трон взетата от Мизия икона на божията майка, която държала в обятията си богочовека слово, като сложил под нея пурпурните одежди и короните /стемите в мн. ч./ на мизите. Самият той, яхнал бързоног кон, следвал отзад с диадема /диадема/ и носейки в ръцете си венците. Като повел тържественото шествие посред града, украсен навред с пурпури и килими и окичен като брачна стая с лаврови клонки и златовезани настилки, той влязъл в големия храм на божията мъдрост, произнесъл благодарствена молитва и посветил на бога като пръв дял от плячката великолепната корона на мизите /стема/. След това отишъл в двореца си, като водил със себе си Борис, цар на мизите и му заповядал да свали знаковете на царската власт. Те били следните: тиара /tiara/, обвита с пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени обувки..“

Миниатюра от хрониката на Скилица илюстрира това събитие в период, напрегнат и сложен за българската история.32 Писмените сведения се подкрепят от изображенията на българските царе върху паметници на сфрагистиката – печати от злато /хрисовули/, от сребро /аргировули/, от олово /моливдовули/ и нумизматиката като медалиони, монети от злато, сребро, мед или олово.. Цар Симеон (893-927) е представен с мека шапка, подобно на владетелска тиара в миниатюра от Иполитовия сборник и в миниатюрите към хрониката на Скилица. Според някои от оловните печати короната на цар Симеон се отличава от тази на византийските му съвременници Роман I и Константин VII, които са ниски и плоски стеми. Тя е комбинирана с мека платнена шапка и сфера от два кръстосани обръча, захванати за диадемата, а на мястото на тяхното пресичане е поставен кръст. Короната на цар Петър (927-970), според неговите печати, е по-близка до носените от съвременните му византийски императори стеми. Върху част от тях, където той е изобразен със съпругата си Мария като съвладетелка.33

Отговорите на проблемите, свързани с Преславската диадема, трябва да се търсят в две насоки. На първата насока – мястото й сред българските инсигнии, както се вижда и от краткото обобщаване на интерпретациите на данните от материалните и писмени свидетелства, отговорът не е еднозначен.

Понякога даже диадемата се посочва като женски накит за глава. Доказателствата за Преславската диадема като женски накит са подкрепени много солидно в изследванията на Г. Атанасов, търсещи даже евентуалните исторически лица – принцесите в българския двор в Х в. Тук обаче, превес се дава на мнението, че диадемата е владетелска инсигиния за глава. Приемайки че това е владетелска инсигния за глава, трябва да се разграничи мястото й сред другите инсигнии. Множествеността на видовете инсигнии, предназначени за различните случаи е описана в цитираните византийските извори. Т.е. в българския двор е имало вече установена такава традиция. От материалните и писмени свидетелства (печатите на цар Симеон и цар Борис) се вижда официалната корона – тя е или във вид на стема с или без пропендули, или във вид на тиара – мека шапка с обръч и перекрестие отгоре, която се явява ранен вариант на малко по-късните обръчи с твърда висока полусфера, обсипани с бисери и кръст на върха. Тази съществена промяна във формата на стемата е известна от императорските портрети на Алексий I Комнин (1081-1118) и Йоан II Комнин (1118-1143) в миниатюри и мозаични пана. Диадемата, пример за който се явява диадемата от Преславското златно съкровище, срещаме само в по-късни паметници от древна Русия, явно битуващи във „варварска” среда. Кое кара византийските работилници, а по-късно и руските работилници, следващи византийския първоначален образец, да правят точно този тип диадема с такава украса именно за новите „варварски“ царе? Едно от обясненията, както вече беше споменато, е вероятната връзка с героическия аспект на образа и връзката му с военизираните общества, каквито са били новопокръстените държави. Другото обяснение във връзка с византийската концепция за „фамилията на семействата“ е може би това, че византийският император може да даде такава диадема, която символизира малко по-нисък ранг на неговия новопокръстен или новокоронясан „брат-владетел“. Затова и може би за диадемата е подбрана различна форма, която се отличава от известната по изображенията на византийските императори от Х век стеми.

Известно е, че по принцип диадемата (прост обръч или платнена лента, украсена с камъни) се е носила от наследниците на императора и неговите синове, докато той ги обяви за съимператор и ги короняса със стема. За такава интерпретация на формата и функцията на Преславската диадемата подсказва и съчетанието й с двете слънчеви животни сенмурв и грифон. Известно е още, че грифонът е бил символ-знак на кесарския чин във Византия. Самото разпространение на сюжетът „Полетът на Александър Македонски“ на Русия и на Запад се тълкува и с развитието на светското начало в дворцовото изкуство на средновековието34. Едва по-следващите руски варианти използват типично християнските сюжети като „Дейсис” за украсата на диадемата35. Т.е. от гледна точка на украсата на този род инсигния, Преславската диадема се доближава повече до руските варианти.

Втората насока на търсене на мястото на Преславската диадема е съпоставянето й в поредицата достигнали до нас инсгнии за глава от епохата. Макар и с различна тематика и символика на украсата, всъщност тук може да се проследи голяма прилика във формата на инсигнията и на второ място в техниката на клетъчния емайл. Имайки пред вид формата на пластинките с овален горен край от Преславската диадема и следите от дупки за закрепване, може да се предположи, че те са били в рамка със подобна форма и прикрепени към метален обръч. Възможно е, при скриването на съкровището, пластинките да са премахнати от обръча. При този род реконструкция, Преславската диадема вече не е свободно стояща и прикрепена само към лента от плат или метал, а по-скоро да е част от конструкцията на тиарата, такива каквито виждаме в примерите на короната от Съкровищницата във Виена и короната на св. Стефан от Националния исторически музей в Будапеща. Тогава отпада и определението й като диадема-прочелник, а по-скоро може да се предположи че пластинките са част от корона, специално направена във византийския двор за „варварски” владетел. Украсата на Преславската „диадема” с клетъчен емайл показва технически по-близки сходства със споменатите примери от византийския кръг, отколкото с руските примери, резултат от развитието на техниката на клетъчния емайл в древна Русия след покръстването на княз Владимир.36 Сравнението с формата на пластинките на Преславската диадема с руските диадеми е формално, защото горната част на руските диадеми е с арковиден завършек с дъга и допълнителна украса с перли, са направени така, че да се издигат над лентата или обръча, а не са били вградени в допълнителни рамки. Самите примери от материални и писмени свидетелства за руските икони показват друго развитие на владетелските инсигнии за глава. В миниатюрите от Хрониката на Радзивила киевският княз Свтослав е показан с мека шапка от рода на тиара, а по-късната руска корона, доразвива тази традиция. Може би и затова в по-голямата си част руските диадеми се тълкуват като „женски накит”, намерени случайно или като част от съкровища заедно с

обеци и огърлици, макар че много изследователи се противопоставят на женската принадлежност на диадемите по-специално с метафорично-идеологически сюжети, свързани с авторитет и власт на владетеля. Тези разсъждения водят до предположението, че Преславската диадема може би е част от корона, направена във византийско ателие и предназначена за българския двор в смутните времена на втората половина на Х в. По форма тя наподобява модела за короните от епохата, направени във византийския двор по примерите на короната от Съкровищницата във Виена и короната на св. Стефан от Националния исторически музей в Будапеща. По подобен начин вероятно е възникнала и традицията на навершия за глава в древна Русия, под влияние и модели от византийския двор, но използващи източни мотиви, по-добре възприемани от идеологията на руското общество. В този смисъл Преславската „диадема” представлява едно от звената в традицията на владетелските инсигнии от византийския кръг в Европа и Източноевропейските степи.

Двустранната огърлица е вторият по значение предмет в групата, направена в техниката клетъчен емайл, но също така и като статусен символ. В научната литература по въпроса сякаш вече е установено мнението, че тя е принадлежала най-вероятно към луксозните предмети, донесени от византийската принцеса Мария при брака й с цар Петър или на друга принцеса от българския двор.37 Въпреки това огърлицата може да има и друга интерпретация. Нейната функция може да бъде свързана и като владетелски знак или като висш ранг или чиновник или военноначалник, каквато е била и функцията на верижките в късноримската епоха и ранното византийско изкуство. Едни от най-известните примери са верижката от Кирения, съставена от 12 солида и 4 медальона с образа на император Маврикий Тиберий, принадлежаща към съкровище, зарито поради арабската атака на Кипър в 653-654, верижката от Мерсина и др., но както се вижда примерите идват от доста по-ранни епохи.38 Едно изображение от ръкопис от Отоновата епоха представя владетел на трон с библия в ръка.39 Анонимен печат на цар Симеон го показва с подобна огърлица.40 (Наличието на огърлица обаче показва друг тип облекло, с деколте подобно на туника, докато лоросът закрива дивитисия и не предполага още една украса с камъни. Но туниката като част от ежедневния костюм на владетел и военноначалник в източната традиция на конните народи е съчетавана с различни нагръдни украси – пекторал, огърлица, торква, а да не забравяме, че и този костюм е възприет в двора във Византия и на Запад.).

По отношение на техниката – огърлицата изцяло се вписва във византийската ювелирна традиция. Тя е изработена от злато с преградъчен емайл, перли, планински емайл и стъкло. Състои се от седем плочки, свързани чрез златни плетеници и шарнирни и от 7 листовидни медалиона, провесени на верижки през запоените в долния край на всяка една плочка халки. Украсата на плочките с трапецовидна форма и на листовидните медалиони е от птици и палмети. Птиците са силно стилизирани, в човките си държат клонка – един мотив, познат още от древния Изток. Заедно птиците и палметите образуват позната композиция от двете страни на дървото на живота. В централната плочка и централния медалион е изобразена Богородица Оранта като в плочката от двете й страни е поставен по един кръст, заместващ буквените инициали на нейното име. Безспорен паралел по техника и интерпретация на растителните мотиви на тази огърлица са гривните от Солун от Х век, представително произведение на византийската металопластика, следващо източни образци.41 Интересното тук е украсата на медалионите с бордюри от перли, което също повтаря познатите образци на сасанидското изкуство от метала и тъканите.

Друга група е съставена от накити, изработени в техника, различна от клетъчния емайл. Това са главно обеци-наушници, част от които в чифтове, а други запазени в единчни екземпляри. Наушниците с преградъчен емайл могат да бъдат прибавени към двустранната огърлица като произведения на едно и също ателие. Тук се вижда същото съчетание на злато, клетъчен емайл, перли и камъни. Украсата се състои от извиващ се повлек, в който са поместени гроздове. Върху кръглия медалион на един от тях е изобразен паун, а в други – розети и други растителни мотиви. Със своята украса те намират голяма близост с група византийски находки от колекцията на Елена Стататос от Х-ХI.42 Особено важна с оглед на датировката се оказва една подобна обеца, в кръглия медалион на която е представен бюстов образ на император Йоан Цимисхи /969-976/.43 За широкото разпространение на този вид наушници говори и разпространението им на Запад, където те се смятат като произведение на западните ателието за клетъчен емайл.44 Още един подобен пример от Крит е с арабски надпис на мястото на изображенията на птици, доказващ както датировката на разпространение на точно този модел с клетъчен емайл, така и приложението му в християнска и ислямска среда.45 В същата техника на емайл са изработени и 2 висулки от Преславското съкровище, интерпретирани като копчета, макар че може би приложението им би могло да има и други варианти. Възникването на техниката на клетъчния емайл е обект на проучване от голям брой изследователи. Разнородните технически особености, преобладаващи в различните епохи на Изток и на Запад, са трудни за проследяване на базата на достигналите до нас паметници и техническите им изследвания. По отношение на варианта на клетъчен емайл, разпространен във византийския кръг също се спори за началото на производството му като технологично нововъведение и за мястото на произход.

В този смисъл и определението на приложението на техниката като „развален телефон” е много уместно.46 Едни от примерите, които се дават за първообрази на византийската продукция са т. нар. „чаша” на Хосрой и каната от Сен Морис д’Агон, разглеждана като подарък от халиф Харун ал-Рашид на Карл Велики.47

Това поставя въпроса за разпространението на техниката както от Византия, така и чрез произведенията на ислямското изкуство към Запад и показва, че пътят на такива предмети вероятно е минавал и през България, която не е стояла настрана от общата мода. Все повече увеличаващите се единични находки на произведения в клетъчния емайл засега обаче не могат да бъдат категорично доказателство за развитие на местно производство.48

Друг тип обеци-наушници – ажурни, с перли (поставени в 5 група от Т.Тотев) -е представен с 3 екземпляра, от които двата са от един чифт. Изплетени от гранулирани златни телове. Те имат сравнително големи размери – височина 12,3 см.; ширина 5,2 см.; тегло 64, 60 гр., т.е. развити са във височина по хоризонтала, а не в ширина, както първата група обици. Основата им представлява 7 ажурни кръгли звена, в които са нанизани дребни перли. За средното звено е заловен чрез златни телове капковидна висулка с вградени перли и завършваща със златно кухо мънисто. Силно извитото кръжило от равномерно изтеглен объл златен тел е прегънато в свободния си край Г- образно във връзка с залавянето му през кръглата петлица при закопчаване.

Към основата е прикрепен медалион от профилирана и псевдогранулирана тел, за която са заловени перли, а вътре в него перлите са заловени под формата на кръст.Още един различен тип ажурни обеци се отличава по устройство и размери (височина 10,6 см.; шир. 5 см.; тегло 24, 88 гр.). Основата им се състои от 7 дъговидно свързани едно за друго кръгчета, две ажурени биконични мъниста в краищата, 5 броя провесени кръстовидни висулки (запазени са само 3)и силно извито кръжило от объл златен тел. В основата е имало прикрепен неподвижен медалион. През кръглите звена на ажурената основа и през отворите на провесените кръстовидни висулки са нанизани дребни перли.

Обици-наушници с перли, изумруди и аметисти (към 6-та група от Т. Тотев) са представени с един чифт от сравнително добре запазени екземпляри. Размерите им са: дължина 10,3 см.; плочка 3,4 x 1 см.; тегло – 50, 50 гр. Изработени са от злато с използване на гранулация, филигран и вграждане на изумруди и аметисти. В основата си обеците от тази разновидност се състоят от дъговидна касета, подобна на двустранните рамки на византийските обици с преградъчен емайл. Върху двете лица на касетата има украса от филигран и инкрустирани изумруди и аметисти, в подготвени за тази цел легла. Външния ръб на касетата е украсен от тънка златна тел, започваща от краищата на външния долен ръб, с нанизани по нея перли. От външния ръб са провесени три верижки от златна тел с нанизани перли и аметисти. Вътрешния ръб на касетата по подобен начин е украсен с тънка златна тел, започваща от краищата на вътрешния горен ръб и нанизана с перли. За вътрешния ръб на касетата е заловен неподвижно кръстовиден завършек от нанизани перли.

Интерес представляват не само проблемите относно възникването на формата на тези типове обеци, но и паралелите, които могат да бъдат привлечени. Като цяло мнозина автори гледат на тях като първообраз или като част от развитие на т. нар. славянски наушници, разпространени най-вече в последвалите векове ХІ и ХІІ.49 В общата продукция от по-скромни форми и типове и изработени от неблагороден метал по българските земи от епохата на Средновековието – ранното и зрялото, тези образци изпъкват с тяхната форма и техника. Всички те като основна форма се приближават към типа „Темпелхоф”, чието развитие в славянска среда, въпреки проблемите за произхода от византийския Изток или латинския Запад50. Паралели – по-близки или по-далечни на Преславските примери по отношение на техниката – главно използването на филиграна – се откриват в няколко географски и културни райони. Сякаш най-близко по време и историческа съдба стоят някои образци от Велика Моравия51. От друга страна, освен паметници на византийската традиция, голям брой луксозни предмети и обеци има в ислямското изкуство.52

Темата за използването на филиграна във византийската и ислямската традиция и влиянието й върху славянската продукция, проникваща чрез Константинопол или чрез Западна Европа тепърва предстои да бъде изследвана по-задълбочено.53 В този порядък представителните образци от Преслав биха могли да се окажат брънка от веригата на разпространение на техники и модели и в двете посоки, като модел, ценени луксозни и статусни вещи.

Докато горните две групи предмети се приемат като инсигнии и предмети на лукса като част от импорта на важни и символични предмети един друг дял от предмети се приема от изследователите като най-добрите образци на 1) на местното производство и 2) на масовата продукция на българската металопластика. Апликациите и украсите към облеклото представляват значителен брой от съкровището, които се разпределят на различни видове групи според формата украсата и материала.

Една група апликации служат имат функционалното предназначението за подсилване на кожения колан според традицията, но всъщност, почетният колан е знак за ранг припомняйки си че, сведения на Ибрахим ибн Якуб за българите в двора на Отон І в 965 г. се отнасят до това време54. Една коланна апликация от бронз има сърцевидна форма и принадлежи към т. нар. „Преславски тип” апликации поради голямото разпространение.55 Вероятно е работена в преславски работилници през Х в. За разлика от тази „типично местна” и широко разпространена форма и украса апликация с функция на коланен край от една страна е близка с Преславска масова продукция, а от друга има подобни паралели в украсата не само в Преслав56. Такива образци са намерени и в Чернигов, и в Североизточната част на Европа сред варяжка среда.57 Датирането – втора половина на Х – нач. на ХІ в. Подобни токи и апликации виждаме разпространени в ареала на Източноевропейските степи в паметници на наследството на древните руси, в която варяжският елемент е силно изразен. Следователно трабва да се изтъкне фактът, че в Преславското съкровище има представителни образци на един слой от локалната масова култура и друго ниво на битуващи също в широк мащаб „чужди” образци, които са използвани понякога дълго време и преминаващи от ръка на ръка. В тази масова дружинническа култура, елементите се приближават и имат много близки форми и прояви, трудно се разграничават и преминават лесно от една етническа култура в друга в друга и от една функция в друга.

Почти същите разсъждения могат да се приложат и за апликации за дреха, които имат разнообразна форма – квадратни , с форма на четирилистник, със сърцевидна форма. Приема се, че функцията им е за украса на облекло.58

Параден костюм или женско облекло е познато от епохата не само по изображения и паметници на изкуството, но и от достигналите до нас археологически разкрити останки. По този въпрос има огромна литература. Все пак реконструкцията е трудна и категорично не може да се уточнят детайлите и местоположението на апликациите. Някои от тях – могат да намерят паралели в унгарските женски украси, запазени археологически в нагръдната област, но също и като части от мъжкия костюм и войнското снаряжение.59 В други случаи апликации с много близка форма са открити като част от съкровище и се интерпретират като огърлица – особено важи за една част от т. нар. руски съкровища60.

Копчетата представляват голяма група от предметите на съкровището. Едно голямо, квадратно копче е украсено с мотив палмета върху фон, изработен с пуансон. Най-близките паралели на тази техника и мотив виждаме в паметници на късноаварския метал в Магна Моравия.61 Разисква се именно мотива на превързаната палмета и възникването му в тези ранни паметници на в Източноевропейските степи в Хазарския хаганат под влиянието на Византия и постсасанидското изкуство на Средна Азия.62 Всъщност, това е и една от линиите на техниката, в която е изработено съкровището от Надь сент Миклош или поне някои от тях като каните 2 и 7 , купа с трапецовидна форма, чаши с животинска глава, елипсовдния съд и др. В този смисъл и Ст. Станилов разисква принадлежността на съкровището от Надь сент Миклош към българската култура,63 въпреки че съкровището едва ли е направено в българския двор и работилница, макар че такива техники и предпочитания в металопластиката са битували в българската металопластика. Към това насочва и пръстенът с палметите,64 - т.е. – един ранен пласт от българската металопластика присъства в Преславското съкровище (принадлежащ към края на VIII-ІХ в. и насочващ към въпроси за българското изкуство и културните процеси в Източноевропейските степи и Средна Европа и от там с връзки към Изтока – Централна Азия).

Друг примери от съкровището – гривна с мотива „унгарската палмета”65 води отново посоката на културни влияния към тези райони. Присъствието на т. нар. „унгарска палмета” в българските паметници от края на хилядолетието има разнородни прояви – и като време (от най-ранните контакти и връзки с древните унгарски племена по пътя си към завоеванието на родината до края на Х в и началото на ХІ), като техника и материал (в метала и в Преславската керамика) и като приложение (в металопластиката за украса на различните принадлежности на войнското въоръжение и снаряжение, а в керамиката – като мотив на „водните листи”, украсяващ керамичната облицовка на архитектурните детайли) и явно има не един единствен път на имплантиране в българската среда66.

Друг вид копчета е представен от единичен екземпляр, който представлява голямо зърно със запоени ситни гранули по цялата му повърхност. Паралели на такъв тип се намират в Моравски находки.67 От друга страна подобни висулки може да се интерпретират не само като „копчета”, а по-скоро и като кръгла гранулирана висулка на обеца – познати в находки от Древна Русия, в Скандинавия и в ислямски накити68.

Трябва да се изтъкне, че копчетата са били характерна част от костюма на българите, съдейки по миниатюрата на от Менология на Василий ІІ – още една връзка с картината на времето, в което Преславското съкровище е битувало и е било заровено.69 Голям брой копчета са направени от злато, където двете полусфери са запоени с изтеглен и гранулиран тел, за който е запоено ухото. Копчета са открити в археологически находки от Източноевропейските степи и Средна Европа. Смята се, че са част от унгарския костюм, костюма на варягите и войните на Киевска Рус70. Разпространението им на север в Скандинавия (в погребение от Бирка) се приема за влияние от Изтока71. Отново тук трябва да обмисли добре наличието на големия брой различни копчета, които както и апликациите, приемани всички като апликации за дреха – дали са принадлежали всичките като комплект към женска дреха или част от тях представляват и украса към параден мъжки военен костюм, характерен за войнската аристокрация в Преслав и познат във варианти в унгарската култура, културата на Киевска Рус и на север викингската култура на Скандинавия72. Ролята и значението на тази дружинническа култура в Източноевропейските степи и в Средна Европа в края на Х век и началото на ХІ в. в политическите събития между Византия, Балканите и Западна Европа, съвпада с времето на битуването и зариването на съкровището.

Един друг предмет от Преславското съкровище също показва връзки с военно-аристократичната култура на Източноевропейските степи. Това са пластинките от обков на рог, направени от сребро, за съжаление запазено в лошо състояние. Не могат да се разчленят образите на обкова, но явно сюжетът е наподобявал познатите ни мотиви от рога от Чернигов.73 Символиката им е част от идеологичната рамка на апотеоза на военната сила на владетеля в ранното Средновековие, опираща се на познати формули от Античността и ранното Средновековие Иран и Исляма.

Този дял е характеризиран като предмети, показващи собствено българската „местна” традиция. От друга страна те се определят като примери за „масово” производство. И двете определения трябва да се доуточняват. В тази българска местна традиция се вижда отглас от традицията на Източноевропейските степи и Средна Европа (късноаварското изкуство) в края на ІХ и началото на Х век и по-късно – през и втората половина и края на Х век отново връзки с традицията на древноунгарското изкуство и Древна Русия.

Археологическите находки по българските земи доказват присъствието на руси, варяги, маджари, както и печенези и други тюркски племена74. В този смисъл местното производство е съпоставимо с другите традиции макар че има и своя собствена специфика. От гледна точка на „масово производство” представените екземпляри в съкровището са по-скоро елитарни, изработени в ценен метал и представляват най-добри образци или модели на т. нар. масово производство. Всъщност и произведенията в стилистиката на т. нар. „унгарска палмета” по българските земи са не толкова много на брой, а по-скоро се свързват с елитарни паметници на войнското въоръжение и снаряжение. Това води до предположението, че този дял от Преславското златно съкровище също се състои от статусни вещи, само че на друго ниво – на нивото на военното „дружинническо” съсловие.

Заключение

Представителността и високата художествена стойност на Преславското съкровище говорят за най-високите достижения на Преславската цивилизация, която се съизмерва с модата, стила и вкусовете на императорските дворове, както на Изток, така и на Запад. Сравненията на предметите от Преславското златно съкровище с паметници от други култури в епохата на края на І хилядолетие и направените разсъждения водят до нови предположения, които следващите изследвания биха подкрепили или отхвърлили. На първо място – делът от съкровището, изработен в клетъчен емайл произхожда от втората половина и края на Х век и представлява част от царската съкровищница на българския двор. Възможно е т. нар. „диадема” да е част от корона на български владетел. Обстоятелствата около падането на Преслав и българската държава не са ясни в тяхната последователност. Дворецът, отбраняван от българи и руси (и под предводителството на военноначалника на варяжката дружина Свенкел-Свенелд) е разрушен и в пламъци, цар Борис ІІ е пленен от император Йоан Цимисхи във външния град, царската съкровищница е под негово разпореждане, а Преслав се преименува в негова чест в Йоанопол. Инсигниите са отнесени в Константинопол за триумфа на император Йоан Цимисхи – т.е. броят на короните не се знае точно. Възможно е диадемата да е част от отнесеното от участниците в събитията, заедно с огърлицата, също принадлежност към владетелското облекло и накити. Към тях се добавят като комплект и обеците-наушници в клетъчен емайл. Относно принадлежността на този дял, определен като царски знаци за ранг диадемата (короната) като владетелски атрибут, а огърлицата (като накит), важно е, че те са принадлежали не толкова на лице от двора и от владетелското семейство, а именно, че са част от владетелската съкровищница. Въпросът остава кое е това лице. Най-предпазлив в оценката си е неговият откривател Т. Тотев, който казва само, че то е „принадлежало на фамилия, сред членовете на които е култивиран навик за колекциониране на стари и скъпи предмети“. Според И. Йорданов то е принадлежало на царица Мария, жената на цар Петър и внучка на Роман Лакапен, според Г. Атанасов – на една от принцесите в българския двор през втората половина на Х в, а според П. Георгиев – най-вероятно то се свързва с Борис ІІ. Показаните в статия сравнения и предположения натежават повече в подкрепа на Преславската диадема и огърлица като владетелска инсигния и накит, като множеството комплекти обеци са събирани от различни ателиета като дарове в съкровищницата. Вторият дял от Преславското съкровище е определен като представител на масовата българска продукция. Връзките и паралелите на тази група

показват принадлежност колкото до българската продукция, толкова и до „интернационалната” за времето си дружинническа култура. т.е възможно е тези предмети да са отделен дял и да са събирани и прибавени към първия дял в последствие. Възможно е те да са принадлежали по-скоро на висш военноначалник или войн с висок ранг както от българската войска, така и от дружина на нашественици.

Като цялостен сбор от предмети за украса Преславското съкровище в дяла си на предметите-инсигнии и накити намира най-близък паралел в съкровището на принцеса Агнес (1034-1062), съхранявано в Майнц. От друга страна предметите показват по-ранен етап от развитие на техниката на клетъчния емайл, според паралелите, които са главно от 960-те до края на 1000 г. – т. нар. време на императрица Теофано в Западна Европа. Също така, се знае, че развитието на т. нар. руско-византийски емайл започва с покръстването и епохата на княз Владимир, наследника на Киевския княз Светослав.

Всичко това може да бъде основание за предположението, че първия (владетелски дял) на съкровището е отнесен при падането на Преслав, но може да не е заровен веднага по същото време. На това навежда и частта от другия дял (военно-дружинническия), който показва както по-ранни предмети, така и предмети, битуващи и в края на Х и началото на ХІ в. Така укриването на съкровището може да се разположи във времето – края на Х-началото на ХІ в.

Имайки пред вид западните паралели и византийските традиции в идеологическата основа на инсигниите, както и в техническото развитие на емайла, то може да се говори, че Преславското златно съкровище представя междинна точка в развитието на идеологическите и художествените процеси във Византийският Изток и Латинският Запад.

Разглеждайки сюжетите и мотивите на украса в клетъчния емайл (сцената “Полетът на Александър Македонски”, растителните и животинските мотиви) с право може да се твърди, че предметите на съкровището представят видимо взаимовлиянията в традициите на Ислямския Изток и Християнския Запад (Византия и Европа) по отношение на трансформация на художественото наследство от Древния Изток и Античността. И ислямското изкуство и християнското изкуство на епохата черпи от наследството като репертоар, иконографски формули и символика, особено отнасящи се до императорската иконография и кръг от образи и мотиви, даващи основание да бъдат обединени в един цял “светски” изобразителен арсенал. Към това могат да се прибавят и стилово-пластичните достижения на използването на техните на клетъчен емайл, гранулация и филигран, които майсторите от епохата поддържат в дворцовите ателиета.

Вторият дял от съкровището, разглеждан досега само като представителен за местната масова традиция, а не толкова като представителен за източноевропейския дружиннически стил, съдържа също статусни предмети-рог (владетелски атрибут, според степната традиция) и почетни накити (коланни апликации и евентуално апликации за дреха), които имат функция и предназначение в друга културна среда. Така предметите от преславското златно съкровище могат да се анализират и в контекста на проблемите на взаимодействието и връзките на Балканите и Източноевропейските степи в края на І хилядолетие – т.е. като пресечна точка на християнската и източната художествени традиции, които произхождат от Евразийската степна култура. Както е известно столицата Преслав е бил средище на военни стълкновения и сблъсък на двете култури – на византийската и на дружинническата. Разрешаването на проблемите около датировката на паметниците от тази епоха е важно и за поставянето на находките от Преславското златно съкровище в по-точно периодизация и датиране. Подобни предмети като тези от втория дял, могат да битуват и по-дълго време след падането на столицата, както е известно от археологическите следи в Преслав. Този втори дял от съкровището е възможно да е бил добавен и по-късно към пазените от дълго време сакрални предмети. Така че за датата на зариването на съкровището може да се спори и да се търсят доказателства в две посоки – едната датировка, която досега беше лансирана, е че съкровището е зарито по-време или веднага след падането на столицата Преслав, т.е. 969-971/2. Другото мнение, което тук се поддържа и което не дискутирано досега е малко по-късна дата към края на 1000 г.-до 1039, датата на печенежките нашествия. Интерпретацията на монетите в съкровището могат да бъдат в подкрепа и на двете становища, все пак голямото количество монети и то на анонимни фолиси, чието разпространение почва едва след Йоан Цимисхи, натежава повече като доказателство за втората теза.

Същевременно, безспорна е неговата принадлежност към българската ранносредновековна култура през втората половина на Х в. независимо от това, че една част от него като диадемата и огърлицата са продукт на византийските императорски ателиета в Константинопол или на някой друг провинциален център като Солун, а друга част като апликациите за дрехи и коланни гарнитури може да са изработени както в работилниците към българския двор, така и да битуват в средата на дружинническата култура.

Редицата въпроси, които поставя Преславското съкровище (с наличието на царски инсигнии и едновременно на женски накити), освен произхода и стиловите паралели на съкровището, по подобен начин, както и в съкровището от Майнц говорят и за нарастването на ролята на стойността на т. нар. „женски съкровища“ или част от царската съкровищница, съхранявана и прилежаща на царицата. Такива са и по-късните съкровища на Киевска Русия, в чийто състав има също монети, накити и диадеми. Промените в тази насока отговарят на промените в развиващото се феодално общество. От гледна точка на характеристиката на съкровищата през отминалата езическа (варварска) епоха и новата феодалната епоха се вижда основна разлика. Функцията на съкровищата като изразител на владетелската идеология (концепцията за властта и връзката й с бога) придобива нова смислова натовареност в съответствие с нововъзприетата християнска доктрина. Затова вече други предмети-инсигнии на властта са характерни за съкровищата Като обект на сакралност и трезориране. От друга страна, особено предметите на войнското снаряжение продължават да носят значението си като признак на ранг. Докато обаче, преди те са принадлежали на вожда и предводителя на дружината и украсата им се е асоциирала със символиката на представите за героя и първия човек в мито-ритуален контекст, сега те се свързват с представителите на военната аристокрация и с етикета на професионалния войн. Затова предмети на въоръжението не присъстват в съкровищата, а само накити-инсигнии за глава, наред с други предмети. В този смисъл Преславското златно съкровище също показва един преходен етап – една пресечна точка на мито-ритуалното време и новото историческо време.

Бележки:

1. ТОТЕВ, Т., Преславското съкровище. – Известия на нар. музей Варна, кн.22 (37), Варна, 1986.

2. За събитията по завладяването на Преслав и преименуването му в Йоанопол вж. БОЖИЛОВ, ИВ., Печатът на Леон Сарационопул – стратег на Йоанопол и Доростор, – Исторически преглед, ХХХVI, 5; ЙОРДАНОВ, ИВ., Печати на Леон Сарационопул от Велики Преслав. – Археология, ХХIV, 1; ТОТЕВ, Т., Неизвестен стратег на Йоанопул и Доростол. – Археология, Х, 4, 1968, 49-51.

3. Leonis Diaconi Historiae, libri X, Лъв Дякон, История, ИБИ, IХ = ГИБИ, V, София, 1964, 259-274.

4. СТАНИЛОВ, СТ., Преславското съкровище и произходът на старобългарската металопластика. – Преслав 5, С., 1993, 138-163; ГЕОРГИЕВ, П., Диадемата от Преславското златно съкровище – В: Бог и цар в българската история. Пловдив, 1996, 79- 86; АТАНАСОВ, Г., За произхода, предназначението и принадлежността на накитите от преславското съкровище от Х в. – В: Традиции и приемственост в България и на Балканите през Средните векове. Юбилеен сборник посветен на проф. д. и. н. Йордан Андреев. Велико Търново, 2003, с. 147-166; ATANASOV, G., On the Origin, Function and the Owner of the Adornments of the Preslav Treasure From the 10-th Century. – Archaeologia Bulgarica, 3, 1999, p. 81-94.

5. MÜLLER-MERTENS, E., ‘The Ottonians as Kings and Emperors’, in TН. REUTER (Еd.), The New Cambridge Medieval History, vol. 3, c. 900–c. 1024. Cambridge, 2000, pp. 233-66; LEYSER, K., Communications and Power in Medieval Europe, vol. 1, The Carolingian and Ottonian Centuries, London, 1994; REYNOLDS, S., Kingdoms and Communities in Western Europe 900-1300 (Oxford, 1984).; BARTLETT, R., The Making of Europe. Conquest, Colonization and Cultural Change,950-1350 , London, 1993.

6. TOUGHER, SH., The Reign of Leo VI (886-912): politics and people. Leiden, Brill, 1996; RUNCIMAN, S., The emperor Romanus Lacapenus and his Reign. A study of Tenth-Century Byzantium. Cambridge, 1929; OBOLENSKY, D., The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe 500-1453 FINE, J., The Early Medieval Balkans. Michigan, 1991.

7. За връзките между Византия и Западна Европа в края на хилядолетието има голям научен апарат, не е възможно да се изброят, вж. по-специално DAVIDS, A., Byzantium and the Low Countries in the tenth century. A.A. Bredius Foundation, 1985.

8. За това по-подробно виж БОЖИЛОВ, ИВ., Анонимът на Хазе. България и Византия на Долния Дунав в края на Х в. София, 1979; БОЖИЛОВ, И., България и печенезите (896-1078) –Исторически преглед, 1973, 2, 57-62; ДИМИТРОВ, ХР., Българо-унгарски отношения през Средновековието. С., 1998; ТЪПКОВА-ЗАИМОВА, В., Долния Дунав – гранична зона на

25 византийския запад. С., 1976; STEPHENSON, P., Byzantium’s Balkan frontier: a political study of the Northern Balkans 900-1204, Cambridge, 2000.

9. SAWER, P.H. & WOOD, I.N., Early Medieval Kingship. Leeds, 1977; ULMANN, W., The Carolingian Renaissance and the Idea of Kingship. L., 1969.

10. УДАЛЬЦОВА, З. В., КОТЕЛЬНИКОВА, Л.А., Власть и авторитет в средние века. – Византийский временник, 1986, т.47, 3-16; БОЖИЛОВ, И., Византийският вазилевс. – В: Византийските вазилевси. С., 1977, 7-11

11. SHEPARD, J., The ruler as instructor, pastor and wise: Leo VI of Byzantium and Symeon of Bulgaria – in: REUTER, TH., Alfred the Great. Ashgate Publ., 2003.

12. PIRENNE, H., Mahomet et Charlemagne. Paris, 1947, Engl. Transl. Mohammad and Charlemagne. London, 1939.

13. LEYSER, K., ‘Theophanu divina gratia imperatrix augusta: Western and Eastern Emperorship in the Later Tenth Century’, -In: A. DAVIDS (Еd.), The Empress Theophano: Byzantium and the West at the Turn of the First Millennium (Cambridge, 1995), pp. 1-27; rpt. in LEYSER, K., Communications and Power in Medieval Europe, vol. 1, The Carolingian and Ottonian Centuries (London, 1994), pp. 143-64; VON EUW, A., SCHREINER, P., Eds. Kunst im Zeitalter der Kaiserin Theophanu: Akten des Internationalen Coloquiums veranstaltet vom Schnütgen-Museum. Köln 13-15 Juni 1991 SHEPARD, J., Мarriages towards the Millennium – in: MAGDALINO, P., Byzantium in the year 1000. Leiden, Brill, 2004, pp.1-34 за дипломатическите мисии с цел брак между Отоновия двор и Византия (между Отон І и Никифор ІІ), едната от които на Лиутпранд, завършила успешно едва при Йоан Цимисхи с коронясване и миропомазване от папата в Рим през 972 г; шестнадесет години по-късно новият крал на западните франки Хуго капет иска от Василий ІІ съпруга за сина си Роберт, а Отон ІІІ в 1002 г. изпраща пратеници за дъщерята на Константин VIII Порфирогенет, но внезапна смърт пресича съюза. На Изток новопокръстеният Киевски княз Владимир сключва брак с принцеса Ана Порфирородна в 989 г., а Гизела Бургундска, дукеса на Бавария (починала през 1006 и погребана в Регенсбург) сключва брак с унгарския крал. Виж още DAVIDS, A., (Еd.) The empress Theophano: Byzantium and the West at the turn of the First Millennium. Cambridge Univ. Press, 1995. Виж също ANDROSHCHUK, F., Vikings – the Rus – Varangians. Olga och Ingegerd. – Historiska nyheter 2004–2005. Stockholm. 2004, 36–39.

14. SCOTT, A.B., (tr.) Luitprand of Cremona’s Relatio de Legatione Constantinopolitana (London, 1993); За короните на Петър и Мария в АТАНАСОВ, Г., За произхода, предназначението и принадлежността на накитите от преславското съкровище от Х в. – В: Традиции и приемственост в България и на Балканите през Средните векове. Юбилеен сборник посветен на проф. д. и. н. Йордан Андреев. Велико Търново, 2003, с. 147-166; ATANASOV, G., On the Origin, Function and the Owner of the Adornments of the Preslav Treasure From the 10-th Century. – Archaeologia Bulgarica, 3, 1999, p. 81-94.

15. SWARZENSKI, H., Monuments of Romanesque art: the art of church treasures in North- Western Europe. Regensburg, 1967; PARANI, M., Reconstructing the reality of images. Byzantine material culture and religious iconography (11th-15th centuries). Leiden, Brill, 2001.

16. GRABAR, A., “L’Asymetrie des relations de Byzance et l’Occident dans le domaine des arts au Moyen Age.” – In: HUTTER, I., (Ed.), Byzanz und der Westen. Vienna, 1984, pp. 9-24 ; WEITZMANN, K., Various aspects of Byzantine influence on the latin countries from the sixth to the twelfth century. – DOP, 1966; CIGGAAR, K., Western travellers to Constantinople: the West and Byzantium 962-1204: cultural and political relations. Leiden, Brill, 1966, p.10-13; MOURIKI, D., CURCIC, S., GALAVARIS, G., KESSLER, H.L., VIKAN, G., et all, (Eds.), Byzantine East, Latin West. Art Historical Studies in Honor of Kurt Weitzmann. Princeton Univ. Press, 1995.

17. HOFFMAN, E., “Pathways of portability: Islamic and Christian interchange from the tenth to the twelfth century.” – Art History, volume 24, issue 1, pp.17-50; ETTINGHAUSEN, R., Europa und der Orient, Berlin, 1989; GRABAR, O., „The Shared Culture of Objects“ – In: Byzantine Court Culture from 829-1204, Ed. H. MAGUIRE, Cambridge, Mass. 1997.pp. 115-129.

18. DÖLGER, FR., Bulgarisches Zartum und byzantinisches Kaisertum. Byzanz und die europaische Staatenwelt. 140-158; ЛИТАВРИН, Г., „Идея верховной государьственной власти в Византии и Древней Руси домонгольского периода.” – В: Славянские культуры и Балканы. С., 1978, т.1, IХ-ХVII в. 50-56.

19. AHRWEILER, H., L’ ideologie politique de l’Empire byzantine. Paris, 1975. 9-147; OBOLENSKY, D., The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe 500-1453. London, 1982, 446-476; КУРБАТОВ, Г.Л., Политическая теория в Византии. Идеология императорской власти и аристократическая опозиция. – В: Культура Византии. IV- первой половины VII в. М., 1984, 98-118; CAMERON, A., ‘The construction of court ritual: the Byzantine Book of Cremonies“ – In: CANNADINE, D., and PRICE, S., (Eds.), Rituals of Royalty,1987.

20. ТЪПКОВА-ЗАИМОВА, В., Владетелская идеология на Балканах. – Studia Balcanica 20, Раннофеодальные славянские госсударьства и народности (проблемы идеологии и культуры) С., 1991, с. 10 сл.

21. ТОТЕВ, Т., Опит за реконструкция на диадемата от Преславското съкровище. – МПК, 1981, кн.3.

22. ГЕОРГИЕВ, П., Диадемата от Преславското златно съкровище. – В: Бог и цар в българската история. Пловдив, 1966, 78-84.За наследяването на образа на грифона в средновековието от традицията на Древния изток вж: ВАГНЕР Г. К., Грифон во владимиро- суздальской фасадной архитектуре. – Сов. археология, 1962, № 3, с. 85.

23. MILLET, G., L’ascension d’Alexandre. – Syria, IV (1923), 12-132.

24. BUCKTON, D., (Ed.) The Treasury of San Marco Venice Italy, Olivetti, 1984.

25. BARANY-OBERSCHALL, M., The Crown of the emperor Constantine Monomachos, Budapest, 1937.

26. MORAVCSIK, J., The Holy Crown of Hungary. Budapest, 1938; SCHULZE DÖRRLAMM, M., Die Kaiserkrone Konrads II. (1024 – 1039). Monographien des Römisch – Germanischen Zentralmuseums 23, Sigmaringen 1991.

27. КОНДАКОВ, Н.П., Русские клады. Спб. 1986, с.147.; БОЧАРОВ, Г.Н., Художественный металл Древней Руси. М., 1984, 58-59.

28. Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски. Превод от старогръцки Б. БОГДАНОВ. НК, С., 1975 (1976, 1984); ДРАГОВА, Н., Старобългарско воинско сказание от IX в. – Проблеми на българския фолклор, № 8, 1991, с. 156-167; ДРАГОВА, Н., Войнското сказание в старобългарската литература от Симеоновата епоха (IX-X в.). – Старобългарска литература, № 24-25, 1991, с. 47-57; Животът на Александър Македонски. Александрия. Средновековен роман. Хронографска редакция. Превод А. ДЕЛЕВА. Предговор М. ЙОНОВА. Библиотека Средновековни творби в превод. С.: Време, 1994.

29. CANARD, M., Le ceremonial fatimid et les ceremonial byzantin. Essai de comparison. – Byzantion, XXI, 1951, 355-420; GRABAR, O., „The Shared Culture of Objects“ – In: Byzantine Court Culture from 829-1204, Ed. H. MAGUIRE, Cambridge, Mass. 1997.pp. 115-129; HARPER, P., The Royal Hunter. Art of the Sassanian Empire. The Asia Society 1978. Catalogue of exhibition; МИНАЕВА, О., „Тронът в царската идеология и обредност на прабългарите.” – МИФ 12, Издателство на Нов български университет, София, 2007, s. 187-218.

30. АТАНАСОВ, Г., Ранносредновековни оловни медалиона от североизточните български зeми. – Нумизматика, ХХ, 1988, 2, 21-22; Същият, За инсигниите на владетелите от първото българско царство. – В: Плиска-Преслав, 6, 1993, 132; БАКАЛОВ, Г., Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. С., 1985; RITTER, H.-W., Diadem und Konigsherrschaft, München, Berlin, 1965, 125-127; SCHRAMM, P.E., Herrschaftszeichen und Staatsymbolik. I-III, Stuttgart, 1956-59; SPATHARAKIS, I., The Portrait in Byzantine Illuminated manuscripts. Leiden, 1976,

31. George Cedrenus, Chronicle, Bonn, II, 1839, p. 315, line 22-24; Pseudo-Codinos, Traite des Offices, ed. J. VERPEAUX, Paris, 1966, 253-273, 199; Продължителят на Теофан, ГИБИ, V, С., 1964, 126; Скилица-Кедрин, ГИБИ, VI, С., 1965, 274 и др.

32. GRABAR, A., M. MANOUSSACAS. L’illustrations du manuscrit de Skylitzes de la Bibliotheque nationale de Madrid. Venise, 1979 ; WILSON, N., The Madrid Scylitzes – Scrittura e civilta, 2, 1978, p. 202-216 ; БОЖКОВ, А., Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица. С., 1972 ; БОЖИЛОВ, И., Няколко бележки върху Scylitzes Matritensis – Проблеми на изкуството, 2, 1991, 18-25.

33. АТАНАСОВ, Г., За инсигниите на владетелите от първото българско царство. – В: Плиска-Преслав, 6, 1993. АТАНАСОВ, Г., Инсигниите на средновековните български владетели. Корони, скиптри, сфери, оръжия, костюми, накити. Плевен, 1999. 291 стр.

34. Че диадемата е „метафоричен образ на византийският император от Македонската династия, която го представя като новият Александър Македонски” в завоевателната си роля, виж по-подробно в: ГЕОРГИЕВ, П., Диадемата от Преславското златно съкровище. – В: Бог и цар в българската история. Пловдив, 1966, 78-84.ДАРКЕВИЧ, В.П., Светское изкусттво Византии. М., 1976; ВАГНЕР, Г. К., Скульптура Владимиро-Суздальской Руси. М., 1964.

35. ТОЛОЧКО, П. П., Про принадлежнiсть i функцiональне призначення дiадем i барм в древнiй Pyci. – В: Археологiя, Київ, 1963, т. XV, с. 153-154; КОНДАКОВ Н. П., Изображение русской княжеской семьи в миниатюрах XI в., СПб., 1906, с. 15, табл. 4; РЫБАКОВ, Б.А., Ремесло древней Руси. М., 1948; GRIFFIN, P., „Jewellery from Kiev„ Jewellery Studies 6 (1993) pp. 5-18.

36. МАКАРОВА, Т. И., Перегородчатые эмали Древней Руси, М., 1975; КОРЗУХИНА, Г.Ф., Русские клады IX – XIII вв. Издательство АН СССР, 1954; BROWN, K. R., „Russo- Byzantine Jewellery in the Metropolitan Museum of Art,“ Apollo 111 (Jan. 1980) pp. 6-9.

37. ИВАНОВ, Й., Монетите от Преславското съкровище. – Нумизматична информация, септември, 1983, 8-11; ATANASOV, G., On the Origin, Function and the Owner of the Adornments of the Preslav Treasure From the 10-th Century. – Archaeologia Bulgarica, 3, 1999, p. 81-94.

38. GRIERSON, PH., Scritti storici e numismatici. Spoleto, 2001 – Верижките обикновено са съставени от монети или медали на императорите. Верижката от съкровището от Кирения в Кипър се състои от 12 солиди и 4 медалиона с образа на император Маврикий Тиберий. Някои от монетите са от предишни императори – на Теодосий II, Юстин I и Юстиниан, Юстин II и 8 консулски солиди на Маврикий. Друг известен пример във византийската традиция е златният медалион от Мерсина, в Киликия, от VI в. Той принадлежи към т. нар. съкровище от Мерсина (древния Зефирон) близо до Тарс в Киликия.

39. SCHULZE-DÖRRLAMM, M., Der Mainzer Schatz der Kaiserin Agnes. Neue Untersuchungen zum sogenannten „Gisela-Schmuck„. Monographien des Römisch Germanischen Zentralmuseums 24 (Sigmaringen 1991). M. Schulze-Dörrlamm, Juwelen der Kaiserin Theophanu. Ottonischer Schmuck im Spiegel zeitgenössischer Buchmalerei. – Archäologisches Korrespondenzblatt 19, 1989, 415-422.

40. ЮРУКОВА, Й., ВЛ. ПЕНЧЕВ. Български средновековни печати и монети. С., 1990; ЙОРДАНОВ, И. Печати на Преславските владетели (893-971)., С., 1993.

41. COCHE de la FERTE, E., Bijoux byzantines de Chio, de Crete, de Salonique. In collection Helene Stathatos, Limoge, 1957, fig.5, pl. II. 42. BROWN, K. R., Entries on Temple Pendants and Ceremonial Ornaments-In: The Glory of Byzantium: Art and Culture of the Middle Byzantium Era, A.D. 843-1261, HELEN C. EVANS AND WILLIAM D. WIXOM, (Eds.), exh. cat. (NewYork, 1997) pp. 309-313, nos. 212, 213.

43. SCHLUNK, H., Eine gruppe datierbarer byzantinischer Ohrringe. – Berliner Museen, LXI, 1940, pp. 42-47. BUCKTON, D., Entries in : The Glory of Byzantium: Art and Culture of the Middle Byzantium Era, A.D. 843-1261. Catalogue 1977, cat. No 167.

44. BUCKTON, D., “Byzantine enamel and the West“ – Byzantinische Forschungen, 13,1988, 234; HASELOFF, G., Email in frühen Mittelalter, frühchristliche Kunst von der Spätantike bis yu den Karolingern, Hityeroth, 1990.

45. COCHE de la FERTE, E., Bijoux byzantines de Chio, de Crete, de Salonique. In collection Helene Stathatos, Limoge, 1957, fig.5, pl. II.

46. BUCKTON, D. “Chinese whispers”: The premature birth of the typical Byzantine enamel. – In: MOURIKI, D., et all, Eds. Byzantine East, Latin West. Princeton University Press, 1995, 591- 596; idem, “Enamelling on gold: a historical perspective“. – Gold Bulletin 18, 1982, 101 ff.; HETHERINGTON, P., Byzantine cloisonné enamel: production, survival and loss. – In: FARNHAM, S., Enamel, crowns, relics and icons in Byzantium, Ashgate, 2008. 47. BALINT, CS., A note on the research of the ewer with enamel plaques of St. Maurice d’Agaune. – Acta Archaeologica, vol. 57, N 1-3, Budapest, 2006, 211-289

48. ТОТЕВ, Т., Бележки за проникването на техниката на клетъчния емайл в Преслав. – В: Преслав, 5, 1994; За производство на емайл в Преслав подсказва и намирането на шаблон – бронзова пластина с ажурно изображение на птица в: ВИТЛЯНОВ, Ст.

Военноадминистративни сгради от двореца със Велики Преслав ІХ-Х век. Издателство на БАН „Марин Дринов”, С., 2004, с.67, 68; АЛАДЖОВ, Ж., Златна апликация с клетъчен емайл от Велики Преслав. – В: Преслав, С., 1993, 117-120; ГЕРАСИМОВ, Т. Златно медальонче с емайлов образ на птица. – ИАИ, 17, 1950, с. 308; ТОТЕВ, К., Творби на византийския клетъчен емайл от Търновград. – Сб. Бог и цар в българската история. Пловдив, 1996, 253-260.

49. ГЕОРГИЕВА, С., Българските средновековни накити. – Археология, 1961, 1, 4-10; ГАТЕВ, П., Накити от средновековни погребения от ХІ- ХІІ в. – Археология, ХІХ, 1, 1977, 30-46; МИХАЙЛОВА, Т., Обеци и наушници от Велики Преслав (кр. На Х –ХІV в.) – В: Преслав, 4; МИЛАНОВА, О., Гроздовидните обеци и техния ареал и разпространение през ИХ-ХІ в. – ГНАМ, ИХ, 1993, 125-134.

50. СОЛОВЬЕВА, Г.Ф., Семилучевые высочные кольца. – В: НИКОЛАЕВА, Т.В., Древняя Русь и славяне. М., Наука, 1978,.171-178; САБУРОВА, М.А., Женский головной убор у славян – СА, 1974(2), 85-97; STAHLSBERG, A., Varangian women in Old Rus’: Who were they? In: Kvinne i arkeologi i Norge, 21, 1996. p.83-101 (conference proceedings). XЕРРМАН И., Славяне и норманны в ранней истории Балтийского региона. М., 1986.

51. DEKAN, J., Vel`ka Morava. Bratislava.1988.

52. JENKINS, M., Fatimid Jewelry. Its subtypes and Influences. – Ars Orientalis, 18, 1988; WARD, R., Islamic Metalwork. The British Museum Press, 1993; GONZALEZ, V., Pratique d’une technique d’art byzantine chez les Fatimides: l’emaillerie sur metal – In: L’Egypte Fatimide son art et son histoire, Actes du colloque organise a Paris, 1998, Presses de l’Universite de Paris-Sorbonne, The Aga Khan Trust for Culture, Foundation Singer-Polignac.

53. ETTINGHAUSEN, R., Europa und der Orient, Berlin, 1989; GRABAR, O., The Shared Culture of Objects- In: Byzantine Court Culture from 829-1204, Ed. H. MAGUIRE, Cambridge, Mass. 1997, 115-129.

54. РАШЕВ, Р., Българският колан през VIII-IX век. – ГНАМ, VIII, 1992, 243 – 248; ХЛЕВОВ А. А., Дружина Севера как исторический феномен.- В: Вторые Скандинавские чтения. Сборник материалов. СПб., 1999.

55. СТАНИЛОВ, СТ., Старобългарски ремъчни украси от Националния археологически музей. – РП, ХХП, 1991; РАШЕВ, Р.. Късни номади в Плисковското поле. – Преслав, 3, 1983, 252-262.

56. ВИТЛЯНОВ, СТ., Военноадминистративни сгради от двореца във Велики Преслав. ІХ-Х век. [Археологически проучвания]. С., Акад. изд. Марин Дринов, София, 2004.

57. МАКАРОВА Т.И., Княжеские (государственные) мастерские и их роль в сложении орнаментального стиля в прикладном искусстве Древней Руси. – СА, 1991; МУРАШЕВА В.В., Древнерусские ременные наборные украшения (X-XIII вв.). М., 2000; HEDENSTIERNA-JONSON, C., Rus, Varangians and Birka Warriors. – In: The Martial Society, Aspects on Warriors, Fortifications and Social Change from the Bronze Age to the 18th Century. L. HOLMQUIST OLAUSSON & M. OLAUSSON. (Еds.).2009.

58. НЕШЕВА, В., Накитът в средновековния български костюм през XIII-XIV в. – Българска етнология, 1988, 3-4; КОВАЧЕВИh, J., Средновековна ношньа балканских словена. Београд, 1943; ХЛЕВОВ А. А., Дружина Севера как исторический феномен.- В: Вторые Скандинавские чтения. Сборник материалов. СПб., 1999.

59. FODOR, I., (Ed.). The Ancient Hungarians. Hungarian National Museum, 1996.

60. КОРЗУХИНА, Г.Ф., Русские клад Русские клады IX – XIII вв. Издательство АН СССР, 1954.

61. DEKAN, J., Moravia Magna, Bratislava, 1988; BENDA, K., Mittelalterlicher Schmuck. Praha, 1966; DEKAN, J., Die Beziehungen unserer Länder mit dem Spätantiken und byzantinischen Gebiet in der Zeit vor Cyrill und Method . – В: Grossmäriscbe Reich. Praha, 1966, S. 89-104; ERDELYI, I., The Art of the Avars. Budapest, 1966.

62. DAIM, F. (Еd.) Die Awaren am Rand der Byzantinischen Welt. Insbruck, 2000; ДАЙМ, Ф., История и археология авар. – В: Материалы по Археологии, Истории й Зтнографии Таврии, Т, IX. Симферополь, 2002.

63. СТАНИЛОВ, СТ., Венчелистният стил в художествения метал на Първото българско царство – Проблеми на изкуството, 1998, 4, 6. Cp. MAVRODINOV, N., Le tresor protobulgare de Nagysentmiklos. Budapest, 1943, S. 112-114;

64. СТАНИЛОВ, СТ., Венчелистният стил в художествения метал на Първото българско царство – Проблеми на изкуството, 1998., 4.

65. MESTERHAZY, K., Die Kunst der Landnahmenden Ungarn und die abbasidish irakische Kunst. – Acta Archaeologica, 49, 1997, 385-418.

66. СТАНИЛОВ, СТ., Принос към проучванията на Преславската рисувана керамика. – Преслав, 4, София, Издатество на БАН 2004, с. 184.

67. DEKAN, J., Moravia Magna, Bratislava, 1988.

68 DUCZKO, W., Viking Rus. Studies on the Presence of Scandinavians in Eastern Europe. Leiden. 2004. XЕРРМАН И., Славяне и норманны в ранней истории Балтийского региона. М., 1986.

69. НЕШЕВА, В., Накитът в средновековния български костюм през XIII-XIV в. – Българска етнология, 1988, 3-4; КОВАЧЕВИh, J., Средновековна ношньа балканских словена. Београд, 1943.

70. SCHULZE-DÖRRLAMM, M. Untersuchungen zur Herkunft der Ungarn und zum Beginn ihrer Landnahme im Karpatenbecken. – Jahrbuch des Römisch – Germanischen Zentralmuseums 35, 1988, 373-478.

71. GRAESLUND, A-S., Beutel und Taschen. – In: Birka II:1. Systematische Analysen der Gräberfunde. G. ARWIDSSON (Ed.). Stockholm. 1984. 119-123. HEDENSTIERNA JONSON, C. Befästa handelsstäder, garnisoner och professionella krigare. – In: Birkas krigare. M. OLAUSSON (Ed.), Stockholm, 2001, 65–72; NOONAN, T., Scandinavians in European Russia. The Oxford Illustrated History of the Vikings. P. SAWYER (ed.). Oxford, 1997, 134–155; HOLMQUIST OLAUSSON, L., Aspects on Birka. Stockholm, 1993; JANSSON, I., Wikingerzeitlicher orientalischer Import in Skandinavien.- In: Oldenburg-Wolin-Staraja Ladoga- Novgorod-Kiev. Bericht der Römisch-germanischen Komission 69. Mainz ,1988, 564-647; JANSSON, I., Situationen I Norden och Östeuropa för 1000 år sedan. Från Bysans till Norden. H. Janson (ed.) Malmoe. 2005;ANDROSHCHUK, F., Černigov et Šestovica, Birka et Hovgården: le

modéle urbain Scandinave vu de l’Est. In : Les centres proto-urbains russes entre Scandinavie, Byzance et Orient. M. KAZANSKI, A. NERCESSIAN & C.ZUCKERMAN (Eds.). Paris. 2002, 257–266.

72. Сокровища викингов. Каталог произведений искусства и памятников культуры Швеции II-XI вв. из собраний Государственного исторического музея в Стокгольме и других музеев Швеции. Л., 1979; СТРИННГОЛЬМ, А. М., Походы викингов, государственное устройство, нравы и обычаи древних скандинавов. М., 2002; ХЛЕВОВ, А. А., Дружина Севера как исторический феномен. –В: Вторые Скандинавские чтения. Сборник материалов. СПб., 1999.

73. ПЕТРУХИН, Я., У истоков древнерусскиой культуры: ритон из Чернигова и хазарская традиция – Проблеми на иькуството, 2000, 1, 3-10. Сокровища викингов. Каталог произведений искусства и памятников культуры Швеции II-XI вв. из собраний Государственного исторического музея в Стокгольме и других музеев Швеции. Л., 1979; СТРИННГОЛЬМ А. М., Походы викингов, государственное устройство, нравы и обычаи древних скандинавов. М., 2002.

74. BOZILOV, I., H. DIMITROV, About the historical geography of the Northern Black sea coast. – Bulgarian historical review, 1985, 4, 57-68; ЙОТОВ, В., За някои паметници от Велики Преслав. – В: Преслав, 6, Археологически институт и музей при БАН филиал Шумен, 2004, с. 241. ЙОТОВ, В., Г.АТАНАСОВ. Скала. Крепост от Х-ХІ в. до с. Кладенци, Тервелско. (Skala. Une forteresse du X-e – XI-e s. près du village de Kladentzi, department de Tervel) София, 1997. ВИТЛЯНОВ, СТ., Военноадминистративни сгради от двореца във Велики Преслав. ІХ-Х век. [Археологически проучвания]. С., Акад. изд. Марин Дринов, София, 2004.

СПИСЪК НА ИЛЮСТРАЦИИТЕ:

1. Пластинки от Преславската диадема.

2. Централната плочка от диадемата със сюжет „Полетът на Александър Македонски”.

3. Свещената германска корона, 965 г, Шацкамера на Музея за история на изкуството, Виена.

4. Свещената унгарска корона. Национален исторически музей, Будапеща.

5. Короната на Мономах.

6. Диадема от Сахновка, Киевска Русия, ХІ в.

7. Емайл от Пала д’Оро.

8. Релеф от Сан Марко, Венеция – ХІ в.

9. Византийска кутия от слонова кост от Дармщадт. ХІ в.

10. Византийска тъкан от Вюрцбург, Х в.

11. Огърлица от Преславско златно съкровище.

12. Детайл от огърлицата от Преславско златно съкровище.

13. Вляво – детайл от гривна от Солун, вдясно – детайл от огърлицата от Преславското съкровище.

14. Кана от сен Морис д’Агон.

15. Пръстен, намерен в Преслав.

16. Медальон, намерен в Преслав.

17. Висулка (част от обеца?) от Преслав.

18. Обеци-наушници от Преславското златно съкровище

19. Наушник с клетъчен емайл от Преславското златно съкровище

20. Наушник с клетъчен емайл от Британския музей.

21. Наушник с клетъчен емайл от Крит.

22. Обеци с филигран и гранулация от Преславското златно съкровище.

23. Сферичните обеци с филигран и гранулация от различни култури.

24. Копче с клетъчен емайл от Преславското златно съкровище.

25. Копчета, висулки от Преславско златно съкровище.

26. Копчета (висулки?) от Моравия.

27. Копче от Преславското златно съкровище.

28. Копче от Старе Место, Велика Моравия.

29. Копче от Унгарски национален исторически музей – Х в.

30. Апликации за дреха от Преславското златно съкровище.

31. Украса на облекло – Унгарски национален исторически музей.

32. Части от огърлица – Киевски музей.

33. Реконструкция на чанта към снаряжението на войн от Бирка. Исотрически музей, Стокхолм.

34. Апликации за чанта или калъф за лък, по Плетньов, табл. ІІ, ил. 38.

35. Част от гривна от Преславско златно съкровище.

36. Пластина за прикрепване на ножница за сабя.

37. Апликаци към чанта от Унгарски национален исторически музей – древноунгарско изкуство, Х в.

38. Апликации от Одърци – по Л Дончева-Петкова, некропол от ХІ в., свързан с печенеги на Балканите.

39. Бронзова тока „Преславски тип”.

40. Накрайник от Преславско златно съкровище.

41. Сребърни пластинки от обков на рог от Преславското златно съкровище.

42. Сакраментарий от Райхенау. Ок. 980 г. Университетска библиотека, Хайделберг.

43. Анонимен печат на цар Симеон.

44. Триумф на Йоан Цимисхи. Миниатюра от Хрониката на Скилица.

ИЛЮСТРАЦИИ:

1. Пластинки от Преславската диадема.

2. Централната плочка от диадемата със сюжет „Полетът на Александър Македонски”.

3. Свещената германска корона, 965 г, Шацкамера на Музея за история на изкуството, Виена.

4. Свещената унгарска корона. Национален исторически музей, Будапеща.

5. Короната на Мономах.

6. Диадема от Сахновка, Киевска Русия, ХІ в.

7. Емайл от Пала д’Оро.

8. Релеф от Катедралата Сан Марко, Венеция – ХІ в.

9. Византийска кутия от слонова кост от Дармщадт. ХІ в.

10. Византийска тъкан от Вюрцбург, Х в.

11. Огърлица от Преславско златно съкровище.

12. Детайл от огърлицата от Преславско златно съкровище.

13. Вляво – детайл от гривна от Солун, вдясно – детайл от огърлицата от Преславското съкровище.

14. Кана от сен Морис д’Агон

15. Пръстен, намерен в Преслав.

16. Медальон, намерен в Преслав.

17. Висулка (част от обеца?) от Преслав.

18. Обеци-наушници от Преславското златно съкровище.

19. Наушник с клетъчен емайл от Преславското златно съкровище.

20. Наушник с клетъчен емайл от Британския музей.

21. Наушник с клетъчен емайл от Крит.

22. Обеци с филигран и гранулация от Преславското златно съкровище.

23. Сферичните обеци с филигран и гранулация от различни култури.

24. Копче с клетъчен емайл от Преславското златно съкровище.

25. Копчета, висулки от Преславско златно съкровище.

26. Копчета (висулки?) от Моравия.

27. Копче от Преславското Златно съкровище. Велика Моравия.

28. Копче от Старе Место

29. Копче от Националния. Исторически музей Будапеща, Х в.

30. Апликации за дреха от Преславското златно съкровище.

31. Украса на облекло – Унгарски  национален исторически музей.

32. Части от огърлица – Киевски музей.

33 Реконструкция на чанта към снаряжение  по – погребение, Бирка, Исторически музей.   Плетньов, табл. ІІ, ил. 38.

34. Апликации за чанта или калъф за лък,

35. Част от гривна от Преславско златно

36. Пластина за прикрепване на ножница за сабя от Съкровище. България.

37. Апликация към чанта – Унгарски

38 Апликации от Одърци – по Л Дончева-Петкова, национален исторически музей- некропол от ХІ в., свързан с печенегите – древноунгарски изкуство, Х в.

39. Бронзова тока „Преславски тип”

40. Накрайник от Преславско златно съкровище.

41. Сребърни пластинки от обков на рог от Преславското златно съкровище.

42. Сакраментарий от Райхенау. Ок. 980 г. Университетска библиотека, Хайделберг.

43. Анонимен печат на цар Симеон.

44. Триумф на Йоан Цимисхи. Миниатюра от Хрониката на Скилица.

Източник: Интернет пространството!!!